Греховете на светците
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Греховете на светците». Краткое содержание книги:
Пригответе се за шеметно пътуване по умелите обрати на сюжета, запазена марка на Сидни Шелдън.
Томас Хенри беше директорът на прогимназията „Теодор Рузвелт“.
Дейна заразтрива челото си, за да прогони започващото главоболие, и вдигна слушалката.
— Добър ден, господин Хенри.
— Добър ден, госпожице Евънс. Бихте ли се отбили при мен?
— Естествено. След час-два…
— Ако е възможно, предпочитам да е още сега.
— Идвам.
Глава 3
Училището бе непоносимо мъчение за Кемал. Той беше по-дребен от другите деца, включително — за негов ужасен срам — от момичетата. Викаха му „дребосък“ и „фъстък“. Що се отнасяше до уроците, Кемал се интересуваше само от математика и компютри, предмети, по които винаги получаваше най-високи оценки. И разбира се, блестеше в шахклуба. Преди обичаше да играе футбол, ала когато се опита да постъпи в училищния отбор, треньорът погледна празния му ръкав и каза: „Съжалявам, не мога да те взема“. Това му нанесе страхотен удар.
Злият гений на Кемал беше Рики Ъндърууд. През обедните почивки някои ученици се хранеха на закритата веранда, вместо в стола. Рики Ъндърууд винаги причакваше Кемал.
— Хей, сирачето. Кога злата ти мащеха ще те прати обратно там, откъдето идваш?
Кемал не му обръщаше внимание.
— На теб говоря, изрод. Нали не си въобразяваш, че ще те остави при себе си? Всички знаят защо те е довела тук, камилска мутро. Защото е била прочута военна кореспондентка и спасяването на сакато хлапе я е направило още по-известна.
Кемал скочи и се хвърли върху Рики.
Юмрукът на другото момче се заби в корема му, после в лицето му. Кемал се строполи на земята, свит на кълбо от болка.
— Когато ти се прище още, само се обади — каза Рики Ъндърууд. И по-добре да побързаш, защото чувам, че скоро ще си минало.
Кемал живееше в ад от съмнения. Не вярваше на Рики Ъндърууд и все пак… Ами ако беше вярно? „Ами ако Дейна наистина ме върне? Рики има право — мислеше си Кемал. — Аз съм изрод. Защо съм й?“
Когато родителите и сестра му бяха убити в Сараево, Кемал реши, че животът му е свършил. Пратиха го в сиропиталище край Париж, където преживя истински кошмар.
В два следобед всеки петък пристигаха евентуални осиновители, които разглеждаха строените в редици момчета и момичета. С наближаването на този ден възбудата и напрежението сред децата ставаха почти непоносими. Те се измиваха и обличаха колкото може по-добре и докато възрастните минаваха край редиците, всяко дете вътрешно се молеше да го харесат.
Когато виждаха Кемал, семействата неизбежно си шепнеха: „Виж, той е без ръка“. И го отминаваха.
Това се повтаряше всеки петък, ала момчето продължаваше да се надява. Когато избираха други деца, се чувстваше унизен. „Винаги е някой друг — отчаяно си мислеше той. — Никой не ме иска.“
А ужасно копнееше да има семейство. Опитваше всичко възможно, за да го постигне. Весело се усмихваше на възрастните, за да им покаже, че е мило, дружелюбно момче. Преструваше се на разсеян, за да видят, че не го интересува дали ще го изберат и че ще имат късмет, ако го осиновят. Гледаше ги настойчиво и мислено ги умоляваше да го вземат със себе си. Ала седмица след седмица винаги избираха други и ги отвеждаха в прекрасни домове при щастливи семейства.
Дейна като по чудо промени всичко това. Тя го беше открила да живее по улиците на Сараево. След като служителите на Червения кръст го оставиха в сиропиталището, Кемал й прати писмо. За негово удивление Дейна се обади в дома и каза, че иска момчето да живее с нея в Америка. Това бе най-щастливият миг в живота му.
Сега се радваше, че никой преди това не го е избрал. Вече не беше сам на света. От все сърце обичаше Дейна, но в душата му винаги се таеше внушеният му от Рики Ъндърууд страх, че някой ден тя ще го върне в сиропиталището, в ада, от който бе избягал. Често сънуваше един и същ кошмар. Петък. Пак беше в дома. Възрастни оглеждаха децата и сред тях бе Дейна. Тя го поглеждаше, казваше: „Това грозно момченце е без ръка“, отминаваше и избираше момчето до него. Кемал се събуждаше, облян в сълзи.
Знаеше, че Дейна не иска той да се бие в училище, и правеше всичко възможно да избягва сблъсъците, но не можеше да понесе Рики Ъндърууд и неговите приятели да я обиждат. Веднага щом те осъзнаха това, обидите станаха още повече, а оттук — и спречкванията.
Рики го поздравяваше с: „Хей, приготви ли си куфара, дребосък? По сутрешните новини казаха, че мащехата ти щяла да те върне в Югославия“.
И боят започваше. Кемал се връщаше с насинени очи, но когато Дейна го питаше какво се е случило, той не можеше да й каже истината, защото се ужасяваше, че ако я изрази с думи, тя наистина ще го върне в сиропиталището.
„Когато чуе какво съм направил този път — докато чакаше в директорския кабинет, си помисли Кемал — вече наистина ще ме върне.“