Камъните на елфите
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #2
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Полина Миланова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъните на елфите». Краткое содержание книги:
Ще падне ли Забраната? Ще се срути ли затворът, в който преди безброй столетия е прокудено злото?
Така продължава епичната сага за Шанара - омагьосващ разказ за приключения, магия и митове.
Старият крал му кимна окуражително и Лаурън продължи:
— Елкрис ни повика при себе си и ни каза какво сме длъжни да направим. Ние и никой друг. Каза ни, че умира. Не й остава много време. Жизнените й сокове изтичат. А с тях отслабва и силата на Забраната, Единственият изход е Елкрис да се прероди отново.
Ивънтайн, който замислено се бе подпрял на писалището, изведнъж сграбчи ръката на Лаурън. Разбира се! Съвсем бяха забравили за това! А в старите истории го пишеше черно на бяло. Все още имаше надежда.
— Казвай, синко! Как точно би могло да стане това? Какво трябва да се направи?
— Ваше величество — тихо отвърна елфът, — съдбата на Елкрис е в ръцете на Избраниците. Ние сме нейната единствена надежда, последният й шанс. Това го разбрахме съвсем ясно. Тя ще повери семето си на един от нас — не спомена на кого, но наблегна на това, че този път Избраникът ще бъде един-единствен. И той ще трябва да занесе семенцето й до Извора на Живота — източника на Свещения огън. А след това да го върне обратно и да го зарови на мястото на старото дърво — едва тогава мисията му ще бъде изпълнена.
Точно така беше — Подробностите на легендата лека-полека изплуваха в главата на Андер — загадъчният ритуал със семенцето, на което Свещеният огън ще вдъхне живот, прераждането на пазителката Елкрис… странният, поетичен език на онези древни времена, запазен само в старите легенди… Изведнъж той тръсна глава и зададе съвсем конкретен въпрос:
— А къде по-точно се намира Свещеният огън? — Лаурън наведе глава.
— Съжалявам, принце, — Мястото ни беше показано, но никой от нас не го разпозна. Образът беше някак неясен …
Погледът на краля помръкна, но той попита все така спокойно.
— И все пак нещо трябва да си спомняш, Лаурън? Нещо, каквото и да е то, което може да ни подскаже, да ни помогне …
— Някаква пустош, тресавища, планини — с притворени очи, като в транс заговори Лаурън. — Всичко сякаш беше потънало в мъгла — Имаше едно самотно възвишение, а в недрата му — някакви тунели, които се разклоняваха надолу под земята, същински лабиринт. Стигаше се до една врата, която сякаш бе стъклена и в същото време — не можеше да се счупи. Зад нея беше Свещеният огън.
— И никакви имена, така ли, синко? — Само настойчиво впереният поглед издаваше напрежението на стария крал.
— Едно-единствено, ваше величество, което обаче нищо не ни говореше. Хранилището — така се наричаше оня лабиринт… Хранилището… Андер напрегна мисълта си, но без успех.
Ивънтайн поклати глава, изправи се и неспокойно закрачи из стаята. Изведнъж се спря и рязко се обърна към Лаурън:
— Сигурен ли си, че това е било всичко? Че не пропускаш нещо? Нещо, на което не сте отдали особено значение…
— Това беше всичко, ваше величество — тихо, но твърдо отвърна младият елф. Кралят кимна замислено:
— Благодаря ти, Лаурън. Не си сгрешил, че веднага си дошъл при мен. А сега бих искал да разменя няколко думи със сина си…
Лаурън излезе, като затвори вратата след себе си, а Ивънтайн, който досега се държеше, изведнъж се отпусна на стола си и затвори очи, сякаш бе остарял в един-единствен миг. Манкс се сви в краката му и лекичко проскимтя.
— Земята май е забравила да си ме прибере. — въздъхна старият крал. — Ако не мога да защитя собствения си народ от злото, което го заплашва, що за владетел съм аз!? Задавам си въпроса какво ще се случи с кралството, ако Елкрис умре, и… не мога да си отговоря. Той погледна сина си и продължи:
— Е, все пак трябва да направим, каквото можем. Нужна ми е помощта ти, нали знаеш, че Арион замина за Саранданон. — (Андер преглътна недоизреченото „в противен случай не бих те безпокоил“ — знаеше, че баща му е нямал намерение да го засегне.) — Така че, моля те, иди с Лаурън и поразпитай още веднъж Избраниците. Знае ли човек, току виж изскочило нещо… Аз пък в това време ще поразровя книгите си…
— Мислиш ли, че е възможно да се открие нещо, което да ни насочи? — направо попита Андер.
— Честно казано, не. Аз отдавна не съм ги чел но ако имаше нещо такова, ти би си го спомнил. Какво друго обаче ни остава да направим? И без това нямаме никакви изгледи да намерим Свещения огън, ако разполагаме само с казаното от Лаурън…
Той замълча уморено и отново затвори очи. Андер тихо излезе от кралските покои. Отвън го чакаше Лаурън. Двамата тръгнаха към Градината на Живота да поговорят с Избраниците. Не че някой виждаше особен смисъл в това. Но по-добре ли беше да стоят със скръстени ръце?