Артур и забранения град

Паякът продължава да напредва, като поглъща нишката си, която го води право към момчето.

— Селения! Помогни ми! Един огромен паяк настъпва към мен! — ужасява се Артур.

Селения гледа един миг паяка, който наистина се е запътил да го схруска.

— Този паяк е с напълно нормални размери! Ти все преувеличаваш! — изказва мнение принцесата, абсолютно равнодушна към животното.

— Селения, помогни ми! Той ще ме разкъса! — пищи момчето, съвсем уплашено.

Принцесата подгъва коляно на земята и се понавежда, като че ли желае да направи разговора им по-задушевен.

— Предпочитам да умреш от срам, но… не е лошо и паяк да те разкъса! — заявява тя с хумор, но комай само тя си го оценява. Изправя се отново, усмихва се широко и му махва с ръка.

— Сбогом! — казва с лекота, преди да изчезне.

Артур е изложен на произвола на чудовището.

Изоставен, ужасен, смазан. С една дума — вече мъртъв. Паякът с удоволствие би се облизал, ако имаше устни.

— Селения, не ме изоставяй, умолявам те! Никога вече няма да ти се подигравам! Кълна се в Седемте земи и дори в моята земя! — моли се момчето, но на молитвите му не отвръща никой. Ръбът на пропастта, където стоеше принцесата, остава отчайващо пуст. Тръгнала си е. Наистина.

Артур е съсипан. Понеже се пошегува с чувствата на една принцеса, сега ще загине, разкъсан от чудовището и осемте му космати крака. Колкото и да се брани момчето, като обезумяло, нищо не се получава. Дори става по-лошо. Всяко движение го прилепва и омотава още по-здраво и колкото по се върти на всички страни, силите му все повече се изчерпват. Овързан е като говеждо руло, готово да го метнат в зейналата пещ. Хубаво месце, за радост на косматия лакомник.

— Селения, умолявам те, ще направя каквото поискаш! — вика той с последен порив на надежда.

Главата на принцесата изведнъж се показва, сякаш дяволче на пружина изскача от кутийката си. Тя е точно над него, надолу с главата.

— Обещаваш ли повече никога да не се подиграваш с Нейно Кралско Височество? — пита тя лукаво.

Артур е в безизходица и съвсем не е в положение да преговаря за каквото и да било.

— Да, кълна ти се! Сега ме развържи, по-бързо! — моли се той.

Но Селения, изглежда, не бърза да извади меча си от ножницата.

— Да, кой? — пита тя бавно, сякаш да продължи удоволствието, че момчето е в нейни ръце.

— Да, Ваше Височество! — извиква той в желанието си всичко да свърши час по-скоро.

— Ваше какво Височество? — настоява тя.

— Да, Ваше Кралско Височество! — изкрещява Артур толкова силно, че разрошва косите й.

Селения за миг се колебае дали да не го накаже още за тази нова обида, но се въздържа и оправя косите си с ръка много грациозно.

— Добре! — отстъпва тя и вирва брадичка, както само принцесите умеят да го правят.

Паякът е над тях, лигавата му паст е широко отворена.