Артур и забранения град

— Не може да си представите колко риба налови това малко човече за един час! Хайде, кажете ми една цифра! — пита ентусиазирано бабата, но семейството никак не е предразположено за игра.

Родителите се споглеждат, питайки се не колко ли риби е успял да улови техният чудесен син, а по-скоро колко време още бабата ще ги баламосва.

— Бихте ли ни спестили риболова и различните занимания и да преминете направо към деня, в който синът ни изчезна? — отсича бащата, чието търпение има граници.

Възрастната жена въздъхва, уморена от тези опити да печели време, а всъщност има чувството, че го губи. Внукът й изчезна. Трябва да приеме този болезнен факт. Тя присяда на крайчеца на креслото, сякаш да не го безпокои, и дълбоко въздъхва.

— Всяка вечер му разправях за Африка, по книгите и пътните бележки на дядо му. Те са богати на информация, от която може много да се научи. Но Арчибалд беше и поет и неговите разкази са пълни с приказки и легенди — за племето бонго-матасалаи и техните малки приятели минимоите — обяснява бабата с треперещ глас.

Да говори за изчезналия си съпруг, е винаги изпитание за нея. Времето е безсилно. Четири години, откакто и той изчезна, а й се струва съвсем наскоро.

— Каква е връзката с изчезването на Артур? — сухо пита бащата, за да изтръгне бабата от унеса й.

— Ами… Арчибалд и Артур си имаха особено любима тема — за живота на минимоите и… Артур беше убеден, че те не само съществуват, но и че живеят в градината — завършва бабата.

Родителите я гледат като две кокошки, застанали пред детска играчка.

— В градината ли? — пита бащата, който има нужда да му потвърдят тази безсмислица.

Съкрушена, бабата кимва утвърдително с глава.

Бащата започва да разсъждава, но това му отнема известно време.

— Добре. Нека си представим… че в градината има минимои. Защо не? Но какво общо може да има това с изчезването на Артур? — пита бащата пообъркан от тези кратки обяснения.

— За беда господин Давидо дойде тъкмо когато щяхме да разрежем тортата за рождения му ден, а нали знаете колко бързо Артур схваща нещата? — подчертава бабата, винаги готова да похвали внука си.

— Кой е този Давидо? И каква връзка има с тортата? — пита бащата, който започва да се побърква.

— Давидо е собственикът. Иска да си вземе къщата, освен ако не я купим. Артур веднага разбра, че имаме парични проблеми. И си втълпи да намери съкровището, което дядо му беше скрил — обяснява възрастната жена.

— Какво съкровище? — изведнъж проявява интерес бащата.

— Мисля, че рубини, подарък от бонго-матасалаите, които Арчибалд скри някъде в градината.

— В градината ли? — пита бащата, който като че ли запомня само онова, което го интересува.

— Да, но градината е голяма и затова Артур искаше да се срещне с минимоите, за да го отведат при съкровището — завършва бабата, съвсем логично според нея.

Бащата застива на място, в стойка на сетер пред заешка дупка.