Служителят от Палатата на сънищата [Pallati i ëndrrave - bg]

Шумът от стъпките стана още по-силен, когато заслизаха по стълбите. След като се спуснаха на долния етаж, тръгнаха пак по дългия коридор и отново продължиха надолу по други стълби. Прозорците все повече се смаляваха. Ебу Керими имаше чувството, че слизаха в подземния етаж. Сега хората се движеха, кажи-речи, един до друг. Преди да влязат в помещението, наоколо се разнесе приятният мирис на кафе и салеп. Това му напомни утрините в тяхната голяма къща. Ебу Керими изведнъж усети прилив на радост. Отдалеч видя как зад дългите тезгяси десетки сервитьори подават на служителите филджаните с кафе и купичките със салеп, от които се вдигаше пара. Той се остави тълпата да го изтласка напред. Наоколо гъмжеше от гласове, чуваше се сърбането на кафето и салепа, по някоя и друга кашлица, звън на дребни монети. Стори му се, че повечето от служителите бяха хремави, а може би поради неколкочасовото мълчание гласовете им още да бяха хрипливи.

Неусетно се озова в редицата пред един от тезгясите. Ебу Керими нито се блъскаше напред, нито пък отстъпваше назад. Гледаше как другите го пререждат, протягат ръце над главата му да вземат кафе или да си платят сметката, но изобщо не се дразнеше от това. Всъщност нищо не му се ядеше, нито му се пиеше. Стоеше така, тласкан от вълната, само да бъде и той като всички останали.

— Ти както си застанал, май няма да успееш нищо да вземеш — обади се някой зад гърба му. — Я се отмести да мина пред тебе.

Ебу Керими се отдръпна, за да му направи място, Другият, изглежда, се изненада от неговата готовност да му отстъпи реда си и извърна любопитно глава да го изгледа. Беше с продълговато червендалесто лице и добре очертани скули. За миг погледът му се задържа на Ебу Керими.

— Нов служител ли си?

Ебу. Керими само кимна.

— Веднага си личи.

Той приближи още крачка напред и отново извърна глава към Ебу Керими.

— Какво искаш? Кафе, салеп?

Той искаше да му отговори: „Благодаря, нищо“, но му се стори глупаво. Нали затова стоеше като всички останали, за да не привлича вниманието на никого?

— Кафе — отвърна едва чуто, като само размърда устни, за да разбере другият думите му.

Ебу Керими бръкна в джоба си да извади дребни пари, но човекът вече се бе обърнал гърбом и стоеше пред тезгяха. Докато чакаше, Ебу Керими, без да иска, чуваше част от разговорите на хората наоколо, но така разпокъсани, сякаш смлени от воденичен камък, че само от време на време долавяше по някоя дума или фраза, която все още не бе попаднала под воденичното колело, но навярно щеше да бъде смляна при следващото му завъртане. Съвсем объркан, той се мъчеше да разбере някоя от тези фрази. В тях нямаше нищо свързано с работата в Табир Сарай. Говореха се общи и най-обикновени неща: за студа на улицата, за хубавото кафе, за конните надбягвания, за държавната лотария, за грипа, който бе плъзнал в столицата, и нито дума за онова, което се вършеше в тази сграда. Човек по-скоро би повярвал, че тези хора работят в данъчното управление или бог знае в кое друго ведомство, отколкото че са служители в прочутата Палата на сънищата, най-загадъчното учреждение в империята.