Писма до Клаудия
- Автор: Букай Хорхе
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ева Тофтисова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Писма до Клаудия». Краткое содержание книги:
Зад маските и илюзиите
Всеки път, когато срещнем някого, чието отношение към света е по-различно от нашето, от моето, от твоето, решаваме, че е луд. Ако не мисли, действа и вярва като всички, очевидно е луд. Луд като Колумб, като Галилей, като Коперник, като Исус и — макар дума да не може да става за сравнение с всички тях — като мен.
Вярно е, че съществува:
Приятна лудост и страшна лудост.
Любовна лудост и омразна лудост.
Очарователна лудост и зловеща лудост.
Най-важното: има лудост, която ни прави по-богати, и за съжаление — лудост, която ни ограбва.
Каква ли е моята? Не знам!
Хорхе Букай
Букай отново ни повежда на приказно пътешествие — към дебрите на собствената ни душа. Какво ще срещнем? Кого ще видим? Страшно ли ще е приключението? Или просто вълшебно? Е, това тепърва ще разберем. Но несъмнено ние никога вече няма да сме същите.
Сега разбираш ли какво имах предвид, когато ти казах, че съм избрал да израствам по този начин? Ето защо, благодарение на професията ми, непрекъснато се обогатявам и прилагам на практика най-добрата форма на егоизма.
За разлика от други видове терапии, мисля, че това, което лекува и което дава резултати, не е нито адекватната интерпретация, нито съответните лекарства или разумните съвети. Лечебното въздействие се дължи на връзката между клиента и мен.
Коя е тази връзка ли?
Любовта.
Да. Любовта! Някога ще поговорим за значението на тази дума, която е толкова използвана, толкова изхабена, изопачена и обезценена. Засега ще ти кажа само, че за мен това е почти жизненоважно условие, за да поема някой пациент: да се чувствам способен да го обичам в най-положителния и най-ясния смисъл на думата.
Много пъти са ме питали дали любовта към клиента не е нещо опасно. За мен не е; що се отнася до него, нека да не забравяме, че психотерапевтичното лечение винаги е опасно.
Веднъж Фриц Пърлс, основателят на гещалттерапията, приел пациентка, която имала няколко неуспешни опита за самоубийство. След едно терапевтично упражнение пациентката установила, че истинското й желание било не да сложи край на собствения си живот, а да убие съпруга си. Когато сеансът приключил, жената напуснала кабинета и няколко часа по-късно направила опит да убие мъжа си.
Мнението ми е, че дори при този случай — който смятам за доста краен — за пациентката е било много по-полезно да осъзнае истинското си желание, вместо да го трансформира в самоагресия, само и само да не го признае.
Мисля, че ако си беше позволила да говори за това, което се случва с нея, да извади на бял свят желанието да убие, вероятно — подчертавам, вероятно — не би изпитала потребността да се опита да го направи.
Така или иначе, всяка „сериозна“ терапия е опасна, но рискът — поне според мен — си струва.
Писмо 4.
Приятелко,
Когато получа писмо от теб, нещо в мен започва да трепти и да подскача.
Оглеждам бавно плика… Марката… Почерка ти… Дали нещо те е тревожело, докато си го надписвала? Или просто си бързала?
Давам си време, за да почувствам връзката с теб, преди да започна да чета писмото ти.
Всяко твое писмо е парченце от теб, което ми даваш… Всяко мое писмо е парченце от мен, което ти давам…
Сега си представям, че съм плик. Някой слага в мен писмо за теб, затваря ме, пише адреса ти върху корема ми и ме носи в пощата…
След това идва страшната част: клеймото. Ох, как боли!
Слагат ме върху купчина мои колеги, прехвърлят ме в торба и оттам ни качват в самолета.
Сега пътувам на север. Цяло вълшебство е, че мога да споделя пътуването с приятели. Хиляди, милиони написани думи пренасят послания, подобни на моето. Или пък други…
Виждам ей там писмото на една майка до сина й; малко по-надолу стои друго писмо, напомнящо за неплатена сметка; тук наблизо пътува едно коледно поздравление, а малко по-нататък се кипри колега, нагизден с най-различни цветове, с големи букви и примамливи картинки. (Чудя се какво ли продава.)
Самолетът каца…
Разпределят ни, после ни качват на камион…
Вече съм в торбата на раздавача… Идвам! Раздавачът звъни. Вратата се отваря… Ето те!
Колко се радвам да се озова в ръцете ти!
Поглеждаш ме и погледът ти ме изпълва с щастие.
Сядаш и ме милваш… Отваряш ме много внимателно и изваждаш писмото, за да го прочетеш… (Толкова ми харесва да видя, че не бързаш.) Четеш. Поглеждаш към тавана… Продължаваш да четеш и се усмихваш…
Сега прибираш писмото в мен. Още една милувка.
Занасяш ме в спалнята и ме прибираш в едно чекмедже редом до други писма, кутийката ти с бижута, ключовете и „Малкият принц“. Имам чувството, че съм попаднал на мястото, където държиш съкровищата си.
Оставам там…
Понякога отваряш чекмеджето и ме гледаш. Друг път усещам, че дори и да не ме гледаш, си мислиш за мен.
Днес пристигна нов плик, който поставяш отгоре ми със същата нежност, с каквато докосваше мен, но не ревнувам. Усещам се по-зрял и по-важен.
Имам чувството, че съм една мъничка и незначителна брънка, но заедно с това и най-важната брънка от една верига, която те свързва — не, не те дели — с Хорхе… С мен.
Сега отново съм аз, но фантазията, че съм бил плик, ме приближава още повече до теб.
Толкова е прекрасно да пътувам към теб и да съм с теб всеки път, когато пожелая!
Толкова е прекрасно да те обичам!