Целуни момичетата
- Автор: Паттерсон Джеймс
- Серия: Алекс Крос #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Десислава Петровска
- Жанр: Маньяки
Электронная книга - «Целуни момичетата». Краткое содержание книги:
— Едно малко момче се опита да се самоубие. Малко момче, като Деймън. На единайсет години.
— Искаш ли да прескоча до наркоманската им бърлога? Да застрелям родителите му? — попита Сампсън. Погледът му беше твърд като обсидиан.
— Ще го сторим по-късно — казах аз.
Настроението ми беше горе-долу такова. Добрата новина беше, че родителите на Маркъс Даниелс живееха заедно; лошата, че държаха момчето и четирите му сестри в наркоманското свърталище, което въртяха в Лангли Терас. Възрастта на децата варираше от пет до дванайсет и всички работеха в бизнеса. Бяха „куриери“.
— Какво правиш тук? — попитах го за втори път. — Не си се пръкнал в „Сейнт Антъни“ случайно, нали? Какво става?
Сампсън сръчно измъкна цигара от пакет „Кемъл“. Използваше само едната си ръка. Страхотен номер. Запали. Доктори и сестри, накъдето и да погледнеш.
Грабнах цигарата и я смачках с подметката на черната си гуменка близо до дупката, цъфнала точно под палеца на крака ми.
— По-добре ли се чувстваш сега? — погледна ме Сампсън. После ме дари с широка усмивка, разкриваща големите му бели зъби. Край на майтапа. Сампсън ми беше направил магия, и то наистина беше магия, включително и номерът с цигарите. Чувствах се по-добре. Майтапите по принцип действат. Всъщност се чувствах сякаш току-що бях минал през прегръдките на половин дузина близки роднини и двете ми деца. Сампсън неслучайно е най-добрият ми приятел. Знае слабите ми места по-добре от всеки друг.
— Ето, идва ангелът на милосърдието — каза той, като посочи дългия, потънал в хаос коридор.
Ани Уотърс се задаваше към нас, с ръце, мушнати дълбоко в джобовете на болничната престилка. Изразът на лицето й беше напрегнат, но той винаги си е такъв.
— Наистина съжалявам, Алекс. Момчето не издържа. Мисля, че почти си беше отишло, когато го донесе. Може би животът му се е крепял на надеждата, която си таял в себе си.
Ярки образи как нося Маркъс по Пета улица възкръснаха пред погледа ми. Представих си как болничният чаршаф за смъртници го покрива. Толкова са малки чаршафите, които използват за деца.
— Момчето ми беше пациент. То ми се довери тази пролет.
Опитвах се да обясня на двамата какво ме бе докарало до този бесен гняв, тази лудост и внезапна депресия.
— Искаш ли да ти донеса нещо, Алекс? — попита Ани Уотърс. Изглеждаше загрижена.
Поклатих глава. Имах нужда да говоря, имах нужда да изкарам това от себе си още сега.
— Маркъс разбра, че помагам в „Сейнт Антъни“ и от време на време правя безплатни психоаналитични сеанси. Започна да идва на предварително обявените следобедни разговори. След като веднъж спечелих доверието му, той ми разказа за своя живот в свърталището. Всички хора в живота му бяха наркомани. Наркоманка беше и жената, която дойде днес у дома… Рита Уошингтън. Не майката на Маркъс, не баща му. Момчето се опита да си пререже гърлото, да си пререже китките. Само на единайсет години!
Очите ми бяха мокри. Когато едно малко момче умира, някой трябва да плаче. Психоаналитикът на един единайсетгодишен самоубиец би трябвало да скърби. Поне аз така смятах.
Най-накрая Сампсън стана и внимателно сложи дългата си ръка на рамото ми. Отново беше висок два метра.
— Хайде да вдигаме платната, Алекс — каза. — Време е да вървим.
Влязох в стаята и погледнах Маркъс за последен път.
Взех малката му безжизнена ръка и си спомних за разговорите, които бяхме водили, за неизменната неизразима тъга в неговите кафяви очи.
Най-накрая Сампсън дойде и ме откъсна от момчето, заведе ме вкъщи.
Където стана много по-лошо.
5
Не ми хареса това, което заварих у нас. Множество коли бяха паркирани как да е около къщата ми. Тя е бяла, двуетажна, прилича на повечето къщи в тази страна. Много от колите ми се видяха познати — бяха на приятели и членове на семейството.
Сампсън рязко закова зад очуканата десетгодишна тойота на жената на покойния ми брат Арон. Сила Крос ми беше добър приятел. Упорита и умна. В крайна сметка започнах да я харесвам повече от брат ми. Какво правеше Сила тук?
— Какво, по дяволите, става? — попитах отново Сампсън. Бях започнал леко да се тревожа.
— Покани ме на една студена бира — каза той, докато изваждаше ключа от стартера. — Това е най-малкото, което можеш да направиш.
Сампсън вече беше излязъл от колата и стоеше до нея. Можеше да е бърз като зимен вятър, когато пожелаеше.
— Хайде да влизаме, Алекс.
Бях отворил вратата, но все още седях вътре.
— Оставам тук. Ще вляза, когато аз реша.
Най-неочаквано не ми се искаше. По тила ми изби студена пот. Детективска параноя? Може би. А може би не.