Целуни момичетата

Сампсън се разсмя. Аз също. Животът най-сетне се връщаше към нормалните си измерения.

— Добре ли си? — попита ме той след малко. Не ми беше задавал този въпрос, откакто се бях прибрал от Юга, от Аутър Банкс, от „лятната си ваканция“, както я бях нарекъл за пред хората.

— Екстра. Аз съм велик мъжкар и твърдоглав детектив като теб самия.

— Ти си една торба с лайняни лъжи, Алекс. Десет кила лъжи в торбичка за едно кило.

— Е, и това е вярно. То се разбира от само себе си — признах си аз прегрешението.

— Зададох ти шибания въпрос — настоя той. Гледаше ме равнодушно и студено иззад черните очила. Напомняше ми за Картър Урагана от времето, когато още се боксираше. — Тя липсва ли ти, човече?

— Разбира се, че ми липсва. Да, за Бога. Но вече ти казах, че съм добре. Никоя жена не ми е била такъв приятел. А на теб?

— Не. Наясно ли си, че вие и двамата сте много странни?

Той поклати глава. Не знаеше какво да прави с мен. Не можех да му помогна.

— Тя иска да започне практика там, където се е родила. Обещала е на семейството си. Засега това е нейното решение. Аз пък точно сега трябва да съм тук. Да съм сигурен, че пубертетът ти се развива нормално. Това пък е моето решение. Това беше нашето решение в Нагс Хед.

Сампсън замислено сръбна от бирата, както повелява традицията на всички мъжкари. Залюля се на стола и подозрително ме изгледа над гърлото на бирената бутилка. Този му поглед се нарича „бдяща загриженост“.

По-късно вечерта седях на верандата съвсем сам.

Свирех на пианото „Деня на страшния съд“ и „Бог да благослови детето“. Отново размишлявах за Кейт и трънливия проблем за загубата. Повечето от нас някак си се научават да се справят с нея. По един или друг начин всеки се усъвършенства в това отношение.