Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Каролайн действително се съгласи тогава — нали беше почтена жена, а момчето й не беше някакво улично хлапе, и се считаше за обитателка на същия този свят, на който нейният работодател се опитваше да придаде сигурност. Така че даде петте паунда и започна своята кариера като шивачка на панталони и мъжки жилетки.
Оказа се, че работата не е прекалено трудна и (поне според нея) добре платена. През някои седмици успяваше да припечели по шест шилинга, че и повече, макар че от тях се изваждаха цените на памука за подплънки, на въглищата за ютията, и на свещите. Тя никога не пестеше прекалено свещите, твърдо решена да не става като онези полуслепи шивачки, присвиващи очи над ръкоделието си в полумрака край прозореца; жалеше шивачките, възпети от Томас Худ в „Песен на ризата“, но както един почтен собственик на магазинче жали дрипавия амбулантен търговец. Макар и да съзнаваше болезнено, че общественото й положение се е понижило рязко, тя не бе недоволна; и тя, и момчето разполагаха с достатъчно храна, квартирата им в Чити Стрийт беше чиста и спретната, и Каролайн, понеже нямаше вече съпруг, можеше да решава сама как най-разумно да харчи парите си.
После дойде зимата и, разбира се, детето се разболя. Каролайн губеше ценно време, докато се грижеше за него, и най-вече губеше часовете с дневна светлина. Когато най-сетне той се пооправи, тя нямаше друг избор — трябваше да поиска помощ и от него.
— Трябва да си голям и смел мъж — казваше тя тогава с пламнало лице, извърнала очи към пламъка на единствената свещ, която разпръскваше мрака над работата им. Нито едно от предложенията, които щеше да й се наложи да направи по-късно, нямаше да й се стори толкова срамно, колкото това.
Така майката и синът станаха колеги. Облегнато на краката на Каролайн, детето сгъваше и гладеше ушитите от нея дрехи. Тя се опитваше да обърне всичко на игра, караше го да си представи дълга редица от голи, треперещи от студ господа, които си чакат панталоните. Но въпреки всичко изоставаха все повече и повече с работата, детето все по-често клюмаше над работата си, заспиваше и падаше напред — и за да не изгори себе си или ушитите дрехи на въглените в ютията, се наложи Каролайн да зашива ризата му за полите на роклята си.
Това потискащо партньорство не продължи много — дузини жилетки все още чакаха да бъдат довършени, когато подръпванията на полата й зачестиха толкова, че стана ясно — детето не беше просто уморено. То умираше.
Тогава Каролайн отиде да си вземе депозираните пари от работодателя. Върна се с два паунда и три шилинга, изгаряна от болезнена, безпомощна ярост, която кипеше в нея в продължение на цял месец.
Парите пък стигнаха за малко повече от месец, и когато здравето на детето се подобри едва забележимо под грижите на лекар, Каролайн намери работа в една мизерна работилничка като шапкарка — нахлупваше парчета плат върху димящи, нагорещени железни глави. Цял ден поемаше тъмни, лъскави, горещи шапки по-нататък по веригата от жени — като че ли предаваше нататък чинии с храна в прекалено задимена кухня. Детето й (надявам се да извините безличния начин, по който го споменавам, но Каролайн никога не споменава името му) прекарваше дните си, заключено в мизерната нова квартира, с шарената си топка и играчките, само с постоянните пристъпи на болестта и със сирашката си тъга. Беше все нервно, непрекъснато хленчеше за дреболии, като че ли я предизвикваше да изгуби търпение.
Тогава, през една нощ в края на зимата, то започна да кашля и да се задъхва като полудяло кутре. Нощта приличаше много на сегашната — навън беше кално, цареше лют студ. Притеснена, че никой лекар не би се съгласил да я придружи без заплащане в такъв студ до мястото, където живееше, Каролайн измисли план. О, тя бе чувала за добросърдечни лекари, посветили живота си на своята професия, които кръстосвали бордеите в борба с вечния си враг — болестите. Но откакто живееше в Лондон, Каролайн не бе срещнала нито един такъв лекар, затова реши първо да си послужи с измама. Облече се в най-хубавите си дрехи (филцът за корсажа беше откраднат от работилницата) и помъкна дете то със себе си навън, на улицата.
Планът й беше да отиде в дома на лекаря, който живееше най-близо, и да се опита да го убеди, че е пристигнала в Лондон съвсем наскоро и още няма семеен лекар, че е била вечерта на театър и че едва сега, когато се върнала, заварила прислужницата в паника и детето много зле, че наела незабавно файтон — изобщо да създаде впечатлението, че не е от хората, които обсъждат парични въпроси в такива случаи.