Жената в черно
- Автор: Хил Сузан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огняна Иванова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Жената в черно». Краткое содержание книги:
Едва когато зърва на погребението млада жена с опустошено лице, облечена цялата в черно, у Артър Кипс започна да се прокрадва дълбоко безпокойство. Това чувство стана още по-угнетяващо заради неохотата на местните хора да говорят за жената в черно или за онова, което се случва всеки път, когато тя бъде видяна.
На младия адвокат се налага да остане в „Тресавището на змиорките“, за да събере книжата на покойната госпожа Драблоу, когато мъглата започва да се спуска над уединената къща и близкото гробище и приливът го откъсва от останалата част от света…
Погълнат от разни досадни подробности около прехвърлянето на правото за даване на имоти под наем, за миг бях забравил за мъглата, плътно притисната до прозореца — като космат звяр, скочил на гърба ми — когато влезе писарят Томс и ми предаде, че господин Бентли ме вика в кабинета си. Томс беше дребно човече, тънко като бастун и с кожа с цвета на лоена свещ. Непрекъснато страдаше от настинка и подсмърчаше на всеки двайсет секунди, поради което се уединяваше в уютна стаичка до входното антре, където съхраняваше архива и посрещаше посетителите с израз на такова страдание и меланхолия, че веднага насочваше мислите им към завещания, правени на смъртен одър, независимо по какъв повод бяха потърсили адвокатски услуги.
Тъкмо такова завещание имаше пред себе си господин Бентли, когато влязох в неговия неголям, удобен кабинет с еркерен прозорец, от който при хубаво време се виждаше чудесна гледка към сградите на адвокатурата и околните градини, така че човек можеше да наблюдава как идват и си отиват половината лондонски адвокати.
— Заповядай, Артър, седни! — покани ме господин Бентли, енергично избърса стъклата на свалените си очила и отново ги закрепи на носа си, преди да се отпусне на креслото, доволен от себе си. Господин Бентли беше приготвил история, която да разкаже, а той, господин Бентли, обичаше да го слушат с внимание.
— Струва ми се, че не съм ти говорил за необикновената госпожа Драблоу?
Поклатих глава. Това поне обещаваше да е по-интересно от правата върху имотите.
— Госпожа Драблоу… — повтори името той, взе завещанието и го размаха пред мене, без да става от писалището си. — Госпожа Алис Драблоу от имението „Тресавището на змиорките“. Не зная дали ти е известно, но тя почина.
— Починала е, значи.
— Да. Наследих тази клиентка от баща си. Нашата фирма е обслужвала семейството в продължение на…
И той махна с ръка към неясните очертания на миналия век, когато е била основана кантората „Бентли, Хейг, Суийтман и Бентли“.
— Не може да бъде!
— Доста е поживяла — размаха той отново завещанието. — Починала е на осемдесет и седем годишна възраст.
— Предполагам, че това е нейното завещание?
— Госпожа Драблоу — продължи той малко по-високо, без да обръща внимание на въпроса ми, нарушил схемата на неговия разказ — беше, може да се каже, чудачка.
Кимнах. За петте години работа във фирмата бях научил, че голяма част от по-старите клиенти на господин Бентли са все „чудаци“.
— Чувал ли си за дигата, наречена „Деветте живота“?
— Не, никога.
— А за имението „Тресавището на змиорките“ в графство…?
— Не, сър.
— Вероятно не си пътувал из тия места?
— Не, за съжаление.
— Всеки, който живее там, може да се превърне в чудак — замислено каза господин Бентли.
— Имам само приблизителна представа къде се намира.
— Тогава, моето момче, иди си у дома, стегни си багажа и тръгни със следобедния влак от „Кингс Крос“, като направиш смяна в Кру, а после и в Хомърби. От Хомърби ще поемеш по разклонението до пазарното градче Крайтън Гифорд. След това ще трябва да изчакаш отлива!
— Отлива ли?
— По дигата може да се мине само при отлив. Друг начин да се стигне до „Тресавището на змиорките“ няма.
— До къщата на госпожа Драблоу?
— Да. По време на прилив „Тресавището на змиорките“ няма връзка със света. Изумително място! — каза господин Бентли, стана и отиде до прозореца. — Аз обаче от години не съм бил там. Веднъж само придружих баща си. Госпожата не обичаше да я посещават.
— Вдовица ли е била?
— Овдовява скоро след като се омъжва.
— А не е ли имала деца?
— Деца ли…
Известно време господин Бентли мълча, като прокарваше пръст по стъклото, сякаш се мъчеше да изчисти място, откъдето да се вижда, но сиво-жълтата мъгла, по-гъста от всякога, застрашително забулваше всичко, макар че тук-таме се мержелееха светлинки от лампите в канторите. Прозвучаха ударите на черковна камбана. Господин Бентли се обърна и каза предпазливо:
— По данните за госпожа Драблоу, с които разполагаме, отговорът е отрицателен. Тя не е имала деца.
— А притежавала ли е голямо състояние или земи? Има ли някакви усложнения в имуществените въпроси?
— Най-общо казано, не, Артър. Няма. Госпожа Драблоу притежаваше, разбира се, къщата, в която живееше, както и няколко имота в Крайтън Гифорд и отдадени под наем магазини, неща от този род, а и една лошо стопанисвана ферма, наполовина превзета от морето. Похарчи пари да се издигнат диги тук-там, но без особен ефект. Правила е също така обичайните малки вложения и има суми под попечителство.