Жената в черно
- Автор: Хил Сузан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огняна Иванова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Жената в черно». Краткое содержание книги:
Едва когато зърва на погребението млада жена с опустошено лице, облечена цялата в черно, у Артър Кипс започна да се прокрадва дълбоко безпокойство. Това чувство стана още по-угнетяващо заради неохотата на местните хора да говорят за жената в черно или за онова, което се случва всеки път, когато тя бъде видяна.
На младия адвокат се налага да остане в „Тресавището на змиорките“, за да събере книжата на покойната госпожа Драблоу, когато мъглата започва да се спуска над уединената къща и близкото гробище и приливът го откъсва от останалата част от света…
Най-малкият от братята — Едмънд Ейнли — седеше някак настрани, явно с намерението да се отдели и да бъде на известно разстояние от останалите, но не поради проява на враждебност или на мрачен характер, а защото му бяха присъщи взискателност и въздържаност, стремеж да се разграничава като личност — нещо, с което винаги изпъкваше сред останалите деца на Есме — така както не си приличаше с тях на външен вид с бледата си кожа, дългия нос, невероятно черната коса и сините очи. Тогава Едмънд беше петнайсетгодишен. Познавах го по-малко от другите, почти не го разбирах, чувствах се неловко в негово присъствие, и все пак по някакъв особен начин го обичах най-силно от всички.
Гостната на „Монашеската обител“ е дълга стая с нисък таван и големи прозорци в двата края, сега закрити със завеси, но денем през тях влиза много светлина и от север, и от юг. Тази вечер гирлянди и венци от клонки на вечнозелени храсти, събрани следобед от Есме и Изобел, украсяваха стената над каменната камина, а сред тях бяха вплетени дребни плодове, алени и златни ленти. В дъното се виждаше коледното дръвче, окичено и със запалени свещи, а под него бяха струпани подаръци. Имаше и цветя — вази с бели хризантеми — а в средата на стаята върху кръгла маса се издигаше пирамида от варакосани плодове. Острият аромат от набучените с карамфил портокали във фруктиерата изпълваше въздуха и се смесваше с миризмата на клонки и с дима от запалените дърва — истинското ухание на Коледа.
Седнах на креслото си, дръпнах го малко по-далече от лумналия огън и се заех с продължителното и успокоително занимание, което представлява запалването на лула. Усетих, че с това прекъсвам оживения разговор, воден от другите, и че Оливър и Уил непременно биха искали да го продължат. Затова още щом разпалих предпазливо лулата, попитах:
— Е, за какво става дума?
Последва мълчание, а Есме, с бродерия в ръцете, поклати глава и се усмихна:
— Хайде, казвайте!
Тогава Оливър се изправи и тръгна из стаята, като бързо гасеше лампите по пътя си, докато не останаха само свещите по коледното дръвче в дъното, така че когато той се върна на мястото си, виждахме се само на отблясъците от огъня в камината и на Есме се наложи да остави ръкоделието си — нещо, което тя направи с неудоволствие.
— Струваше си да свърша работата както трябва — подхвърли с известно доволство Оливър.
— Е, казвайте, момчета!
— Хайде, Уил, не е ли твой ред?
— Не, на Едмънд е.
— Аха! — възкликна най-малкият от братята Ейнли със странен, плътен глас. — Мога, стига да искам!
— Задължително ли е да са угасени лампите? — обади се Изобел, сякаш правеше забележка на малки деца.
— Да, сестричке, задължително е, ако човек търси автентична атмосфера.
— Но аз не съм убедена, че искам точно това.
Оливър тихо простена.
— Хайде, започвайте!
Есме се наведе към мен.
— Разказват си истории с призраци.
— Да, най-подходящото нещо за Бъдни вечер! — подхвърли Уил с глас, станал треперлив както от вълнение, така и от желанието да избухне в смях.
— Това е древна традиция.
— Самотна къща в глухата провинция, гостите са се събрали около огнището в тъмната стая, чува се воят на вятъра в комина… — И Оливър отново простена.
След него прозвуча солидният, приятно ироничен глас на Обри:
— Тогава ще е най-добре да продължите!
Така и стана. Едмънд и Уил се надпреварваха да разказват истории, коя от коя по-страшни и спиращи дъха, с множество драматични ефекти и престорени писъци, всяващи ужас. Всеки гледаше да се представи по-добре от другите, като стигаше до крайна изобретателност и засипваше слушателите с мъчителни подробности. Разказваха за мокри стени в необитаеми замъци, за обрасли с бръшлян манастирски развалини, за заключени стаи без прозорци и тайни подземни тъмници, за усойни костници и буренясали гробища, за стълбища, скърцащи под невидими стъпки, за пръсти, потропващи по вратите, за вой и крясъци, стенания и неуловимо присъствие, за дрънчене на врати, за монаси с капюшони и безглави конници, за нахлуваща мъгла и внезапно извил се вятър, за безплътни привидения и забулени в покрови духове, за вампири и копои, прилепи, плъхове и паяци, за убити мъже, открити призори, и за обезумели жени, побелели в миг, за изчезнали трупове и проклятия, тегнещи върху богати наследници. Историите ставаха все по-зловещи, по-невероятни и по-глупави, така че скоро пъшканията и виковете прераснаха в неудържим смях, понеже всеки присъстващ, дори кротката Изобел, добавяше по някоя отвратителна подробност.