Днес го имаш, утре го губиш

Емили се замисли дали да не й отвърне нещо от сорта: „Няма да прахосвам дарбата си за такава глупост“. Така обаче само щеше да потвърди, че наистина вижда бъдещето.

Трейси я спаси.

— Не знае и не й пука, така че я оставете на мира.

Нина престорено ококори невинни очи.

— Но аз мислех, че Емили има видения!

Джена завъртя очи.

— О, моля ви! Емили дори не знае кой ден е утре.

За неин ужас, Емили усети как очите й се напълниха със сълзи. Знаеше, че Джена се опитваше да обърне всичко на шега и да убеди момичетата колко абсурдна беше тази идея. Онова, което каза Джена обаче, беше отчасти вярно и я заболя. Тя успя да задържи каменното си изражение, докато момичетата отминаха, но после една сълза се търкулна по бузата й.

Трейси я видя.

— О, Емили, да не ти пука какво мислят онези.

— Не ми пука — тросна се Емили и втренчи поглед в Джена.

— Аз само се опитах да помогна — оправда се Джена.

— Знам — каза Трейси. — Но напоследък Емили е много чувствителна, когато стане въпрос за дарбата й.

Изражението на Джена се промени.

— Наистина? Съжалявам, Ем. Само си говорех.

— Няма проблеми — въздъхна Емили. — Имам чувството, че дарбата ми е ужасно слаба. Искам да кажа, в сравнение с другите.

— Ами Картър? — попита Джена. — Та той дори няма дарба. Поне не е показал да има.

— Като стана въпрос за Картър, Емили знаеше, че вчера той няма да бъде на училище — уведоми я Трейси. — Оказа се права за това — тя се обърна към Емили. — Видя, че и днес няма да дойде, нали? На бас, че пак ще се окажеш права.

— И така да е, видях, че и теб няма да те има. Така че ще съм познала наполовина.

— Говори ли с мадам? — поиска да узнае Джена.

Това изненада Трейси.

— Откога вярваш на учителите?

— Не им вярвам — отвърна бързо Джена. — Не и на нормалните. Мадам обаче е… Добре, де. Мисля, че е различна. Тя разбира.

Трейси се замисли.

— Наистина ли смяташ, че разбира дарбите ни?

Джена сви рамене.

— Тя знае, че имаме дарби и не се отнася с нас като с откачалки. За мен това е достатъчно.

Беше достатъчно и за Емили. Поне мадам щеше да я изслуша с желание. Тя бутна таблата, върху която стоеше почти недокоснатата храна.

— Може би сте прави. Отивам да говоря с нея още сега.

Емили имаше късмет — мадам вече беше в класната стая и преглеждаше някакви документи на бюрото си. Емили застана на вратата и високо се прокашля. Учителката вдигна поглед. Не се усмихна, но гласът й беше мил.

— Да, Емили?

Емили се поколеба. Мадам изглеждаше заета и сякаш мислеше за нещо. Може би моментът не беше подходящ. Тогава обаче мадам добави:

— Видение ли си имала?

— Постоянно имам видения — отвърна Емили. — Това е проблемът. Виденията невинаги показват истината. Всъщност не е точно така. Те са верни само донякъде.