Днес го имаш, утре го губиш

Тя тръгна обратно към своята маса, откъдето Джена и Трейси я гледаха съчувствено. Очевидно бяха чули всичко.

— Честно казано — рече Трейси, — Аманда постъпи правилно, като те прикри.

— Знам — отвърна Емили мрачно. — Трябваше ли обаче да говори толкова високо?

— Не я съди прекалено — каза Джена. — Ние знаем, че не е чак толкова гадна. Тя обаче трябва да се грижи за репутацията си, ако иска да се движи с онези момичета.

Това беше вярно, но Емили се чувстваше все така неловко. Тя вече с нетърпение очакваше да влязат в час и благодарността на Сара да я разведри поне малко.

Когато обаче влезе в стая 209, един поглед беше достатъчен, за да разбере, че настроението на Сара не се беше подобрило от срещата им в столовата. Нещастната й съученичка стоеше с лакти на чина и брадичка, подпряна на ръцете й. Нямаше пръстен.

Сара вдигна поглед, когато Емили се приближи към нея.

— Проверих във всички джобове. Не го намерих — не го каза като обвинение, тя беше прекалено добра, за да се държи така, но Емили се опита да се защити.

— Може да е в джоба на друго палто — предположи тя не много уверено.

Сара поклати глава.

— Не съм обличала друго палто наскоро.

— Съжалявам — отвърна Емили.

Сара й се усмихна, сякаш за да я увери, че не я кори, но Емили почувства вина. Тя седна на мястото си и наум отбеляза верните и грешните видения за деня. Беше разбрала, че Джена ще забрави книгата си (макар и Джена да не го приемаше за видение) и тя си даде точка за това. Липсващият пръстен на Сара обаче връщаше резултата на нула. Какви други предсказания беше направила? За прическата на майка си, но нямаше да разбере какво е станало, докато не се прибере вкъщи.

Беше предрекла и още нещо… Разбира се! За Картър Стрийт. Според видението й, днес той трябваше да отсъства. След малко звънецът щеше да бие и тя огледа стаята. Мартин, Джена и Аманда бяха по местата си… Чарлс влезе с количката, след него дойде Трейси, а в последната минута забързано се появи Кен.

Звънецът би. Още не беше замлъкнал, когато мадам влезе и затвори вратата. Емили се зарадва — Картър го нямаше!

Мадам отиде до бюрото си и огледа стаята.

— Къде е Картър? Някой виждал ли го е?

Никой не го беше виждал. Мадам се намръщи.

— Не мога да си спомня някога Картър да е отсъствал — тя погледна едно листче на бюрото си. — Няма го и в списъка на отсъстващите ученици.

— Може би е избягал от час — предположи Мартин.

Мадам не можеше да допусне такова нещо и Емили знаеше защо. Картър беше като робот — правеше, каквото се очакваше от него и каквото му кажеха. Ни повече, ни по-малко. Не говореше, лицето му не изразяваше нищо и според Джена не мислеше за нищо. Все пак той функционираше, поне на физическо ниво, като нормален човек.

Никой не знаеше кой беше и откъде идваше. Бяха го намерили преди година на улица „Картър“ и му бяха дали името на улицата. Засега не беше показал някакво по-специално умение и Емили нямаше представа защо го бяха сложили при учениците с дарби. Може би защото беше различен като тях.