Огньовете на сатаната

— Седнете! — кресна дьо Моле. — Всичките!

Загорялото му лице бе добило пепелявосив цвят, а в очите му проблясваше ярост.

— Най-добре седнете! — нареди дьо Варен. — Да се вади кама в присъствието на краля е държавна измяна.

— Чух някои слухове за случилото се в Париж — заяви дьо Моле. — И ще ги считам за мръсни и скандални, докато не разберем всички факти. Какви доказателства привежда дьо Краон в подкрепа на твърденията си?

— Значителни — намеси се Едуард. — В деня на нападението срещу Филип един воин с тамплиерски одежди е бил видян да бяга от Булонския лес. Второ, тамплиерите имат седалища в Лондон и Париж. Трето, знаят ритуалите на асасините: камата, червената коприна, питката с кимион и тройното предупреждение. Четвърто — Едуард се поизправи на стола си и посочи с пръст дьо Моле, — ти знаеш, монсеньор, че мнозина от вашия орден — някои от тях дори може да са на тази маса — смятат, че тамплиерите са изтласкани от Светите земи поради липса на подкрепа от страна на западните кралства. И накрая — Едуард вдигна очи към тавана, — да, ще кажа и това. Преди тридесет години асасините се опитаха да ме убият. Провалиха се и аз разбих главата на нападателя с едно столче. Малцина знаят за това покушение. Повечето лордове, които бяха с мен по онова време, вече са мъртви, но тамплиерите знаеха.

— Има ли други въпроси за обсъждане? — попита уморено дьо Моле.

Без да обръща внимание на ненавистта, която думите му бяха предизвикали, Корбет продължи сухо:

— Бащата на краля дари на тамплиерите имението Фрамлингъм точно до пътя за Ботъм Бар, близо до Йорк. Обикновено то се оставя на грижите на управители и икономи. От две седмици обаче, след като вие пристигнахте в Йорк, започнаха да постъпват жалби, в които се говори за странни случки: хората са видели нощем в горите да горят огньове. Някои стаи и коридори са строго забранени…

— Това са глупости! — прекъсна го Бранкиър. — Ние сме религиозен орден. Имаме своите ритуали. Сър Хю, тамплиерите са затворена общност, не бихме позволили на всеки шут да знае какво правим, точно както и вие с краля не позволявате на простолюдието да се разхожда из залите на Уестминстър или в съкровищницата в Лондонската кула.

— Има и други неща, които трябва да обсъдим — продължи Корбет. — Сър Ричард Бранкиър, ти ни показа една златна монета, която определено не е от Кралския монетен двор. Сега, с цялото ми уважение, тези златни монети започнаха да се появяват преди месец — по същото време, когато ти и твоите другари се настанихте в имението Фрамлингъм.

Тамплиерите запротестираха гръмко, като удряха с юмруци по масата и крещяха възражения. Дьо Моле, все така спокоен, плесна тихо с ръце и отново въдвори желязната дисциплина, с която се славеше орденът им.

— По-добре довърши, сър Хю — каза примирено той. — В какво още ни обвиняваш? Може би и за странния смъртен случай на пътя за Ботъм Бар?

Корбет едва доловимо се усмихна.

— Понеже го споменаваш, монсеньор, две добродетелни сестри, Сесилия и Марша, придружени от своя водач Търстън, се явиха пред кмета и градските съветници на този град и се заклеха, че близо до Йорк покрай тях профучал кон с долната половина на човешко тяло на гърба си. Малко по-нататък открили труп, обхванат от зловещи пламъци без видим източник.

— Да, чухме за това — отбеляза Бадълсмиър. — Историята се е разнесла из цял Йорк. Тялото на мъжа било така овъглено, че никой не успял да го разпознае.

— Не е точно така — прекъсна го сър Хю. — Изгоряла е само горната част на трупа, докато долната заедно с краката… — Той сви рамене. — Е, знаете. Странното обаче е, че никой не знае коя е жертвата, защо е бил нападнат, самоличността на убиеца или откъде е дошъл странният огън.

— Възразявам! — обади се Бранкиър, обръщайки се към дьо Моле. — Монсеньор, днес щедростта ни бе подложена на изпитание. Винаги сме служили добре на английската корона и току-що се съгласихме да й дадем пребогат дар. А сега главният секретар на краля, пазителят на тайния държавен печат, стои пред нас и хвърля в очите ни най-възмутителни обвинения.

Дьо Моле се облегна с лакти на масата и допря пръстите на двете си ръце.

— Не, не — поклати шава той. — Ти нямаше предвид това, нали, сър Хю? Нали не вярваш, че тамплиерите са способни на такива ужасни деяния?

— Не, монсеньор, не вярвам — отвърна Корбет и впери мрачен поглед в Бранкиър. — Но не забравяйте, господа: първо, ние не сме сплетничили зад гърба ви, а най-откровено ви осведомяваме какви слухове се носят. Второ, съвпадението между пристягането ви тук и необикновените случки е забележително. Трето, и най-важно, орденът на тамплиерите представлява кралство в кралството. Вие имате къщи от границата с Шотландия до най-южните части на Италия, от Руан на запад до границите със славяните. А сега златни монети, горящи трупове… — Корбет сви рамене. — С тези неща можем да се оправим, но измяната към краля е друга работа. Вие можете да използвате знанията и властта си, за да се сдобиете със сведения. До вас достигат слухове от различни дворове.