Огньовете на сатаната

Едуард се изправи рязко на стола.

— Кое злато?

— Спомена за фалшификатор — продължи дьо Моле. — Който и да е той, очевидно има огромно количество злато. Искаме четвърт от него.

— Съгласен съм! — каза троснато Едуард.

— И накрая — добави дьо Моле, като се наведе със сключени ръце напред, — преди дванадесет години Акр, последната крепост в отвъдморските земи, нашата врата към Светите места, падна в ръцете на неверниците.

— Господ ми е свидетел — промърмори благочестиво Едуард, — че Акр все още ми тежи като камък на съвестта. — И натисна силно с пета ботуша на дьо Варен, да не би графът да се разхили.

— Да, да, сигурен съм, че е така — отбеляза саркастично дьо Моле.

— Бих се в Светите земи — възрази му Едуард. — Преди тридесет и три години отидох там с възлюблената си съпруга Елинор. Може би си спомняте как Владетеля на планината ми изпрати убиец.

— И беше излекуван от лекар-тамплиер — прекъсна го дьо Моле. — Твое величество, изцелението не ти бе пратено без причина. Искаме да вземеш кръста. — Той изчака, докато гледаше как усмивката на лицето на Едуард угасва. — Искаме да се закълнеш, че ще тръгнеш заедно с ордена на тамплиерите на кръстоносен поход за освобождаването на Акр; че ще поведеш голяма, свещена война срещу силите на исляма. Направи го и до празника на свети свети Петър и Павел нашата съкровищница в Лондон, чрез италианските ни банкери, ще преведе на хазната ти петдесет хиляди лири стерлинги.

— Съгласен съм! — викна кралят.

— Искаме веднага да се закълнеш.

— Невъзможно! — отвърна Едуард. — Все още се бия с шотландците!

— Когато тази война приключи, ще положиш ли клетвата? — обади се Уилям Симс, като докосна превръзката на окото си. — Войната в Шотландия е към своя край. Ние се съгласихме да ти дарим тези пари. Сега ти трябва да откликнеш на молбата ни.

Едуард видя фанатичния блясък в единственото око на тамплиера и веднага съжали за своята прибързаност. „Всичките сте в този заговор,“ мина му през ума. „Замислили сте го, още преди да се срещнем.“ Сетне вдигна поглед към Корбет и видя присмехулното му изражение. Писарят го бе предупреждавал за това.

— Утре сутринта — продължи дьо Моле, — ще отидеш на литургията в църквата „Сейнт Мери“ на абатството. Искаме след причастието да положиш клетва, да се закълнеш с ръка на причастието, че когато войната с Шотландия свърши, ще подкрепиш нашия кръстоносен поход.

— И ще получа парите?

— Ще се закълнеш ли?

— Да, да, възнамерявам утре да вляза в Йорк през Микългейт, да мина през „Тринити“ и да отида на литургията в абатството. Ще положа клетва, но ще ми бъдат ли дадени парите?

— Както обещах — отвърна дьо Моле и се облегна назад. — Когато уговаряхме тази среща, спомена, че има и други въпроси за обсъждане, Твое величество.

Сър Хю Корбет продължи да наблюдава жонгльора, който забавляваше кралските войници долу в двора. Човекът хвърляше кегли във въздуха и ловко ги улавяше, докато една изпосталяла мечка с маймунка на рамото танцуваше, тътрейки задните си лапи, под звуците на гайдата. Корбет чу как дьо Моле споменава „другите въпроси“, въздъхна, стана и се върна на стола от дясната страна на своя господар.