Прокобата [bg]

Не след дълго вратата се отвори и маскираният клисар въведе тържествено принц Джон Снийчизланд, придружен от лорд Росъндейл. Разбира се, и двамата бяха облечени в черно. Росъндейл застана до Ърнест. Изгледа го с чистосърдечно съчувствие, но нищо не каза Фиц-Артър сложи край на сълзите в мига, щом влезе приятелят му, прехапа устни и сякаш твърдо реши повече да не дава израз на слабостта си. Фидена подмина Заморна, без да го забележи, защото, както вече казах, Артър стоеше малко встрани. Застана при баща ми и събеседника му, поклони се на първия и понечи да подаде на втория ръка с думите:

— Скъпи Заморна, как сте?

Онзи избухна горделиво и благородникът отстъпи стъписано крачка-две назад. Огледа се с изненада. Артър бързо застана при него. Лицето му, само преди миг студено и бяло като мрамор, пламтеше като божур.

— Джон — сграбчи отривисто ръката му — не ме ли позна?

— Разбира се, Артър, познах те, но не те видях веднага, а като забелязах баща ти в компанията на висок господин, подведох се и допуснах грешка. Тя вече е коригирана обаче, и понеже нямах намерение да нанеса обида никому, надявам се, че няма оскърбени.

Непознатият, без да издума и дума, зае мястото си до забулената дама, а лицето му остана все тъй скрито в дълбоките гънки на качулката му.

Заморна притисна дланта на Фидена в двете си ръце и за известно време се възцари тишина. Нарушаваше я само скърцането на ключа, който клисарите превъртаха в ръждясалите ключалки на входната врата.

— Всички ли са тук? — попита херцог Уелингтън, когато това действие приключи.

— Всички — лаконично го осведоми Заморна.

— Станхоуп, започнете службата — разпореди негова светлост.

Свещената книга бе вече разтворена и скоро в криптата отекна тържественият, величествен глас на архиепископа, обричащ на прах и разтление изстиналите останки, които единствено балдахинът на плащаницата и позлатените дъски на ковчега скриваха от очите ни. Прозвучаха ужасните думи: пръст при пръстта, прах при прахта6. Трупът бе поставен в съответната ниша, а отдалеч долитаха протяжните акорди на органа и приглушените гласове на хористите, които подеха величествената, затрогваща песен: „Но аз зная, Изкупителят ми е жив“7. Последните извивки на мелодията тъжно заглъхнаха, но в същия миг нейде над нас проечаха нови гръмовни звуци. Това бе голямата камбана на „Свети Михаил“, чийто дълбок звън, кънтящ сега във високия купол, оповестяваше на цял Вердополис, че младият наследник на Ангрия и Уелингтънзланд почива в последното обиталище на царствения си род. Малко на брой сълзи оросиха ковчега на невръстния принц. Ни една от очите на баща му, дядо му, чичо му Фидена и непознатите. Мина плаче, каза Заморна, за повереника си, Фиц-Артър — за другаря си в игрите, но освен от тях наследникът на двата престола не успя да изтръгне друг, бил той и най-малък, израз на скръб от хилядите си бъдещи поданици.