Издирва се

Хана изтри съобщението, без да отговори. Самата мисъл, че Били е невинен, беше пълна глупост. Адвокатите казваха така за всичките си клиенти, дори да бяха най-големите боклуци. Хана не искаше въобще да коментира тайнствените, неясни полароидни фотографии от нощта, когато Али изчезна. Не искаше никога повече да се сеща за това гостуване — докато е жива. Всеки път, когато се осмеляваше да размишлява върху убийството на Али, Иън или Джена — или върху факта, че Били е следил Хана и старите й приятелки — сърцето й започваше да бие ускорено като в техно ритъм. Какво ли щеше да стане, ако ченгетата не бяха хванали Били? Хана ли щеше да е следващата? Тя погледна надолу по коридора с надеждата Майк да се появи колкото се може по-скоро. Няколко хлапета се бяха облегнали на шкафчетата и се занимаваха със своите блекбърита. Един второкурсник с катерича физиономия пишеше пищови върху ръката си, най-вероятно за контролното през следващия час. Наоми Циглър, Райли Улфи и бъдещата доведена сестра на Хана, Кейт Рандъл, стояха край големия маслен портрет на Маркъс Уелингтън, един от основателите на училището. Те се смееха на нещо, което Хана не можеше да види, косите им лъщяха, полите им бяха подкъсени с три пръста над коленете, и трите носеха еднакви мокасини „Тодс“ и фигурални чорапогащи „Джей Крю“.

Хана приглади новата си копринена туника в сапфирен цвят „Нанет Лепор“, която беше купила предишната вечер в „Отър“, любимия й магазин в мола „Кинг Джеймс“. След това прокара пръсти по дългата си, права кестенява коса — тази сутрин беше минала през спа-салона „Фермата“ за един сешоар. Изглеждаше перфектно и великолепно, със сигурност не като момиче, което е посещавало психиатрична клиника. Не като момиче, тормозено от психично болната си съквартирантка Айрис, или две седмици по-рано е прекарало няколко часа в затвора. Със сигурност не и като момиче, което някой би пренебрегнал или отлъчил от обществото.