Забравените
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: John Puller #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 978-954-769-331-9
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Забравените». Краткое содержание книги:
На пръв поглед Парадайз е земен рай. Джон обаче скоро разбира, че там се върши дейност, която обрича стотици хора от цял свят на същински ад. Военният агент е свикнал да рискува, но противниците му са толкова силни и зловещи, че не могат да бъдат разбити лесно. Джон дори не подозира, че в предстоящата битка на живот и смърт ще намери съюзник с почти свръхестествени способности. Един човек на честта, готов на саможертва. Един българин.
Стегна се и застина на място.
Деляха ги десет-петнайсет метра. Лунната светлина не беше ярка, но не беше и слаба. Жената гледаше в негова посока.
До слуха му долетя възклицанието й, последвано от няколко думи към мъжа.
В следващия момент осъзна, че всъщност тя гледа другаде.
Иззад пясъчните дюни се появи слаба и жилава фигура.
Разнесе се остър пукот и мъжът падна. Жената се обърна да побегне, но куршумът я настигна. Тялото й се стовари на пясъка с глухо тупване.
Стрелецът прибра пистолета, хвана жената за ръцете и я повлече към водата. Прибоят я подхвана на около три метра навътре и тялото й бързо изчезна.
Съдбата на мъжа беше същата.
Изправен на няколко крачки от водата, стрелецът внимателно оглеждаше прииждащите вълни, вероятно за да се увери, че никое от телата няма да бъде изхвърлено обратно. След известно време се обърна и изчезна по пътя, по който беше дошъл.
Той се почувства засрамен, че не помогна на хората, но въпреки това продължаваше да се притиска към влажния пясък. Нещата се случиха толкова бързо, че едва ли можеше да се намеси.
Понякога става така, че Бог е зает с други неща. И това си беше самата истина. Беше го изпитвал на собствен гръб. Но Бог е един, а хората са много. Самият той беше едно от милиардите човешки същества, които от време на време се нуждаеха от Неговата помощ.
Изчака още известно време, за да се увери, че стрелецът си е отишъл. Сега вече беше наложително да напусне плажа. В момента, в който стигна до дъсчената пътека, зърна велосипед, завързан с верига за близкия стълб. Освободи го по най-бързия начин — като изтръгна стълба от дупката му. Нави веригата около рамката, яхна велосипеда и натисна педалите.
Все още помнеше разположението на повечето улици. На една от тях го чакаше домът, в който щеше да си почине, да хапне и да се напие с вода, а след кратка почивка щеше да започне разследването, което беше главната причина да се появи тук.
Докато караше напред в мрака, той отново започна да си мърмори под носа. Молеше Всевишния да му прости, че не помогна на онази двойка, като убие нападателя им. Беше умел в убиването. Може би най-умелият. Което не означаваше, че това му харесва.
Беше гигант, но кротък и добър.
Понякога обаче, когато имат основателни причини, и най-кротките гиганти прибягват до насилие. А той ги имаше в изобилие.
Оттук нататък нямаше да бъде кротък. Особено докато се намираше на това място.
Това беше единствената мисъл, която го тласкаше напред. Беше оцелял благодарение на нея.
Продължаваше да върти педалите, докато прибоят бавно изтласкваше двата трупа навътре в морето.
5
Джон Пулър направи остър ляв завой и пое по тесния път. На задната седалка на колата беше котаракът Дезо, който се появи в живота му изневиделица и вероятно щеше да си отиде по същия начин. Пулър служеше в армията — отначало като рейнджър, а след това като специален агент в ОКР — Отдела за криминални разследвания. В момента не разследваше нищо, защото се връщаше от продължително пътуване в компанията на котарака си. Позволи си тази почивка след кошмарно премеждие в едно миньорско градче в Западна Вирджиния, което за малко да приключи трагично не само за него, но и за още много хора.
Спря на паркинга пред жилищния комплекс, който се намираше в близост до щабквартирата на ОКР и седалището на 701-ви отряд на военната полиция в Куонтико, Вирджиния, към който беше зачислен той. Това много улесняваше придвижването му до работното място, но на практика той не прекарваше много време в Куонтико. Пътуваше почти непрекъснато, за да разследва престъпленията на хора, носещи униформата на американската армия. За съжаление, тези хора съвсем не бяха малко.
Паркира скромното служебно шеви малибу, извади раницата си от багажника и отвори задната врата на Дезо — тлъсто същество с кафяво-оранжева козина, което излезе бавно и царствено и го последва нагоре по стълбището. Пулър живееше в малък апартамент, в който нямаше много мебели. Той беше прекарал почти целия си съзнателен живот в армията и днес, когато му оставаха няколко години до четирийсет, твърдо нямаше афинитет към претрупаната мебелировка и съпътстващите я боклуци.
Напълни купичките на Дезо с храна и вода, извади една бира от хладилника и се отпусна в коженото кресло. Качи крака на масата и затвори очи. Вече не помнеше кога за последен път беше имал нормален нощен сън и бързо реши, че сега е моментът да направи нещо по въпроса.