Забравените

Когато беше на няколко крачки, вратата се отвори и в коридора се появи една изтощена медицинска сестра.

— Боже, колко се радвам, че дойдохте! — възкликна тя, зърнала Пулър. Позна го веднага, въпреки че не носеше униформа.

— Какъв е проблемът?

— Той е проблемът! През последните двайсет и четири часа непрекъснато пита за вас и буквално не млъква!

Пулър сложи длан върху бравата.

— Бил е генерал-лейтенант — въздъхна той. — За хората като него всичко е лично. Заложено е в тяхното ДНК.

— Желая ви късмет — отвърна сестрата.

— Това няма нищо общо с късмета — отвърна Пулър, влезе в стаята и затвори след себе си.

Облегна широкия си гръб на вратата и бавно се огледа. Стаичката беше малка, около три на три. Приличаше на затворническа килия. Фактически не беше по-голяма от помещението във военния затвор, където брат му щеше да лежи до края на дните си.

Обзавеждането се изчерпваше с болнично легло, ламинирано нощно шкафче, параван и един видимо неудобен стол.

Имаше още прозорец, малък гардероб и баня, оборудвана с метални дръжки за опора, и няколко бутона за повикване на персонала.

И накрая неговият старец Джон Пулър-старши, бивш командир на прочутата 101-ва въздушнопреносима дивизия „Крещящите орли“.

— Къде, по дяволите, се губиш, офицер? — попита Пулър-старши, присвил очи, сякаш го беше взел на мушка.

— Току-що се връщам от мисия. Чух, че нещо става, сър.

— Става, и още как.

Пулър пристъпи напред и спря пред леглото, в което лежеше баща му, облечен с бяла тениска и синьо долнище на пижама. Навремето висок почти колкото сина си, днес старецът се беше смалил до метър и осемдесет и пет — все още висок, но вече не някогашният строен и внушителен мъж. Косата около голото му теме беше бяла и сплъстена. В един момент леденосините му очи хвърляха мълнии, а в следващия губеха всякакво изражение.

Лекарите не бяха наясно какво точно се случва със здравето на Пулър-старши. Отказваха да му поставят конкретна диагноза — засега не говореха за алцхаймер или деменция — предпочитаха да използват думата „остаряване“.

Пулър се надяваше, че поне днес баща му ще бъде достатъчно вменяем, за да му разкаже за писмото. Или да му го покаже.

— Разбрах, че сте получили писмо — подхвърли той. — Може би свръхсекретна комуникация от министъра на отбраната?

Баща му все още не си даваше сметка, че е напуснал армията, въпреки че оттогава бяха изтекли близо двайсет години. А синът избра да не разсейва заблудата му, за да го поддържа във форма и да имат тема на разговор. През цялото време се чувстваше глупаво, но лекарите бяха на мнение, че поне за момента подобно поведение е препоръчително.