Огнена
- Автор: Кашор Кристин
- Серия: Seven Kingdom Trilogy #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 978-954-357-256-4
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Огнена». Краткое содержание книги:
Там живее Файър — последният човек-чудовище, с коса като жив огън и влудяващо излъчване. Едновременно обожавана и ненавиждана, тя има способността да контролира съзнанията на хора и животни, но отказва да я използва. Защото човешките тайни са неприкосновени и не са нейно право. Особено когато има толкова много свои.
Братът на краля, военачалникът Бриган, я отвежда в столицата. Подготвя се преврат срещу несигурния владетел и помощта на Файър е необходима за разкриването му. Далеч от дома, тя започва да осъзнава на какво е способна, докъде се простират силите й и какви отговорности ги съпровождат. Дарбата й може да запази целостта на кралството.
Но Файър не може да се отърси от най-големия си страх — че ще се превърне в чудовище като баща си…
Утехата на музиката щеше да й липсва. Най-лоши бяха раните, които й пречеха да свири на цигулката. Тя затвори очи и задиша бавно. Щеше да понесе тази рана като всички други — с търпение, подклаждано от неизбежността.
Затананика си тихо — песен за Северен Делс; и двамата я знаеха. Баща му обичаше да му я свири, когато бяха заедно.
Арчър я улови за здравата ръка и я целуна. Целуна пръстите и, китката й. Тя спря да пее. Отвори очи и срещна неговите — кафяви, усмихнати, палави.
Шегуваш ли се?, помисли си.
Той докосна косата й, грейнала върху възглавницата.
— Изглеждаш сърдита.
Арчър, всяко движение ми причинява болка!
— Не е необходимо да се движиш. А аз умея да облекчавам болки.
Тя се усмихна неволно и проговори на глас:
— Вярно. Но и сънят е полезен. Отивай си вкъщи, Арчър. Все ще намериш чии болежки да изцериш.
— Какво коравосърдечие! — възкликна през смях той. — Забрави ли колко се разтревожих за теб днес?
Не беше забравила. Просто се съмняваше, че тревогата е променила нрава му.
След като той си тръгна, не заспа, разбира се. Опита се, но кошмарите я събуждаха отново и отново. Кошмарите винаги бяха по-зловещи през дните, когато се навърташе край клетките, защо там бе умрял баща й.
Кансръл, красивото чудовище, нейният баща. Децата на чудовищата в Делс винаги бяха чудовища. Дори единият родител да не е чудовище — като майката на Файър — потомците неизменно бяха чудовища. Кансръл имаше сребристосива коса със синкави оттенъци и дълбоки, тъмносини очи. Тялото и лицето му спираха дъха — гладки и съвършено изваяни като кристал, отразяващ светлината и излъчващ неосезаемото обаяние, което притежават всички чудовища. Беше най-красивият мъж на света или поне Файър смяташе така. Контролираше по-добре от нея съзнанията на човеците. Имаше по-голям опит.
Файър лежеше и се бореше със сънищата и спомените. Ревящият чудовищен леопард, среднощно син на златни петна, притиснал баща й с цялата си тежест. Мирисът на кръвта на баща й, неповторимите му очи, втренчени в нея, недоумяващи. Умиращи.
Прииска й се да не бе отпращала Арчър. Той разбираше кошмарите й, беше жив и страстен. Нуждаеше се от присъствието, от жизнеността му.
Мяташе се все по-неспокойно в леглото и накрая направи нещо, което би вбесило Арчър. Стана, довлече се до дрешника и облече — бавно, болезнено — палто и панталони, черни, за да се сливат с нощта. Опитът да увие косата си в черно едва не я върна обратно в леглото, защото й трябваха и двете ръце, а вдигането на лявата предизвикваше истинска агония. Успя някак си, но се принуди да погледне в огледалото, за да провери дали някой кичур не се подава. Обикновено избягваше огледалата. Смущаваше се да се смайва от себе си.
Пъхна нож в колана си, взе копие и се престори на глуха, макар съвестта да й нашепваше, припяваше, крещеше, че тази нощ е неспособна да се защити от бодливо прасе, камо ли от чудовищна птица или вълк.
Следваше най-трудната част — с една ръка да се измъкне тайно от собствената си къща, като излази по дървото пред прозореца, защото стражите на Арчър бдяха пред всички врати и нямаше да й позволят да се скита по хълмовете ранена и сама. Освен ако не ги заблуди с помощта на силата си — нещо, което не би сторила. Стражите на Арчър й се доверяваха.
Арчър пръв забеляза колко близо е старото дърво до къщата и колко е лесно да се изкатери нощем по него. Това се случи преди две години. Тогава баща й беше жив, Арчър бе на осемнайсет, а Файър — на петнайсет и приятелството им се бе развило по начин, който предпочитаха да пазят в тайна от стражите на Кансръл. Неочакваното, сладостно развитие увеличаваше оскъдния й списък с удоволствия. Арчър обаче не разбра, че Файър също започна да използва маршрута му, почти веднага — първо заобикаляше хората на Кансръл, а после, след смъртта му, хората на Арчър. Не за да прави нещо стъписващо и забранено, а за да се разхожда сама нощем.
Хвърли копието през прозореца. Последвалото изпитание включваше много сподавени ругатни, потене, прокъсани дрехи и изпочупени нокти. Стъпила на твърда земя, обляна в пот, разтреперана и осъзнала кристално ясно колко глупаво е постъпила, тя се подпря на копието като на бастун и закуцука, отдалечавайки се от къщата. Не искаше да отива надалеч — само там, където свършваха дърветата, за да вижда звездите.