Огнена

Хранеше се в леглото, а той седеше до нея, режеше й месото и я окуражаваше. Болеше я като дъвче, всичко я болеше. Вилицата й се струваше по-тежка от ръжен, хапките върху нея — повече от олово.

Затвориха бракониера в една от построените на хълма зад къщата външни клетки за чудовища, дело на бащата на Файър — лорд Кансръл.

— Надявам се да излезе гръмотевична буря — каза Арчър. — Надявам се да рукне потоп. Искам земята под твоя бракониер да се разтвори и да го погълне.

Тя не му отговори. Знаеше, че само се горещи.

— В коридора се разминах с Донъл. Мъкнеше купчина одеяла и възглавници. За постелята на убиеца ти, а? А и си го нахранила до насита, нали?

— Не е убиец, а бракониер с лошо зрение.

— Вярваш го по-малко и от мен.

— Вярвам, че когато ме простреля, ме сметна за сърна.

Арчър се облегна назад и кръстоса ръце.

— Може би. Утре ще поговорим пак с него. Ще го накараме да изплюе камъчето.

— Не искам да ти помагам.

— И аз не искам да те моля, скъпа, но се налага да разбера кой е и кой го изпраща. За две седмици виждаме втори непознат да скитосва из земите ми.

Файър се облегна на възглавниците, затвори очи и насили челюстите си да дъвчат. Всички бяха непознати. Идваха от скалите и от хълмовете и бе невъзможно да узнае истината на всеки. А и не искаше да я узнава, особено използвайки силата си. Едно е да обладаеш нечие съзнание, за да се спасиш от смъртта, съвсем друго — да крадеш тайните му.

Обърна се към Арчър. Той я наблюдаваше мълчаливо. Погледна сламенорусата му коса, дълбоките кафяви очи, гордите устни. Чертите, които познаваше, откакто бе проходила, а той бе малко момче и винаги разнасяше лък, голям колкото него. Името му бе Арклин, но тя първа го нарече Арчър. Той пък я научи да стреля с лък. Впила очи в лицето му сега — лице на зрял мъж, отговорен за северното си имение, за парите, стопанствата и хората в тях — тя разбра тревогата му. В Делс не царуваше мир. В Кралския град младият крал Наш се крепеше отчаяно на престола, докато бунтовните лордове като лорд Майдог на север и лорд Джентиан на юг събираха войски и замисляха как да го детронират.

Назряваше война. Планините и горите гъмжаха от шпиони и разбойници. Странниците винаги всяват смут.

— Няма да излизаш, докато ръката ти не укрепне — предупреди я Арчър с мек глас. — Не можеш да стреляш, а хищните птици са се развилнели. Съжалявам, Файър.

Тя преглътна. Не искаше да мисли за това неудобство.

— Няма значение. И без друго не мога да свиря нито на цигулката, нито на арфата или на флейтата, нито на който и да е друг от моите инструменти. Не е необходимо да излизам.

— Ще известим учениците ти — въздъхна Арчър и разтърка врат. — Ще помисля кой да те замести в къщите им. Не се доверявам на съседите ни.

Напоследък нищо не се приемаше на доверие, дори между дългогодишни съседи, и една от задачите на Файър бе да си държи очите и ушите отворени, докато дава уроци по музика. Понякога подочуваше разговор, научаваше информация, усещаше нещо нередно, което помагаше на Арчър и на баща му Брокър — и двамата предани поддръжници на краля.