Змии в стените

Улрике се изкикоти.

– Добре де – медицински братя! – поправи се раздразнено той. – Само да вметна, това беше сексистко.

– Ами цялата тази работа с крясъците „Мозък! Мозък!!!“… откъде идва? – полюбопитства девойката.

– О, това не е нищо друго освен простотията на пра-пра-пра-пра-прадядо ми, който една вечер се напил и тръгнал да се заяжда с някакви празноглави блондинки в кръчмата. Пълни глупости…

– Ясно – кимна разбиращо вампирката. – Също както навремето някой от родата ми решил, че среброто е доста под нивото му, затова забранил на всички от фамилията да носят украшения от въпросния метал… Хм, май пристигнахме.

Пред тях се издигаше масивна стоманена врата с малко прозорче от армирано стъкло. Девойката бе права – това бе входът към секция 3 на южното крило.

– Е, новобранец – тупна го Улрике свойски по рамото – готов ли си да влезеш в пандемониума на живаците?

Ако не се страхуваше, че ще изглежда смешен в очите ѝ, сигурно щеше да отвърне „не“.

Така или иначе вече беше късно – санитарката доближи служебната си карта до четеца, той изпищя с разбиране и примигна в зелено. Вратата се отвори с протяжно изсъскване, подобно на любовния зов на рояк змии.

Носилката, тикана от двамата, не издаваше нито звук, както се полагаше. Ханс обаче можеше да заложи и последния си пфениг – цялото място наоколо гъмжеше от звуци. Стенания, пъшкания, дори ругатни – изнервеното въображение рисуваше пред очите му една след друга от ужасяваща по-ужасяваща картина. Гледката на налягалите по безбройните маси живаци и тяхната отвратително розова, ненабръчкана кожа караше отдавна мъртвата му плът да настръхва от отвращение.

– Я виж – посочи вампирката, която видимо също не бе очарована от обстановката наоколо – ето там има свободно място. Нашият живак отива там!

Докато закачаха системите, които щяха да го поддържат в кондиция с добре заучени от медицинския колеж движениа, Ханс не издържа и подметна:

– Някога чудила ли си се защо наричаме тях „живаци“, а нас – „тъмничари“?

– Глупчо! – изхили се Улрике, наблюдавайки съсредоточено показанията на сложната апаратура. – Те са живи, следователно са живаци. Ние сме чеда на Мрака, следователно сме тъмничари.

– Знам, но в нашето село имахме един доста добър историк и археолог. Даже го бяхме избрали за кмет, но заради проблемите му с алкохола трябваше да го свалим. Та той разправяше, че навремето тези две думи имали коренно различно значение.

– Е, и? Пука ли ти? Ами да беше следвал история, не медицина, многознайко! Чакай да ти покажа нещо, което със сигурност не си виждал из ваше село…

Вампирката се доближи до живака и с рязко движение вдигна блузката си нагоре.

– Ако си мислиш, че анатомията на женските не ми е позната… – сопна се Ханс.

– Мълчи и гледай!

Новобранецът с изумление видя как долната част от чаршафа, с който бе покрит живакът, започна да се издига.