Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Казах ти сто…
Наведох се да повърна.
— Добре де! — Снори вдигна ръка да ме спре. — Ако това ще ти попречи да оповръщаш цялата ми лодка… — Приведе се за момент през борда, за да насочи съда с теглото си, после седна отново. — Тутугу! — Посочи с два пръста към очите си, за да му даде знак да гледа за лед. — Този ключ. — Снори потупа по палтото си от овча кожа, току над сърцето. — Не го получихме лесно. — При тези думи Тутугу изпръхтя. Аз потиснах една тръпка. Бях се постарал да забравя всичко между напускането на Тронд в деня, когато потеглихме към Черната крепост, и завръщането ни. За нещастие някой и друг намек бе достатъчен, за да започнат спомените да се процеждат през моите прегради. Най-вече се връщаше да ме преследва стърженето на железни панти, докато врата след врата поддаваха пред Неродения предводител и проклетия ключ.
Снори ме прикова с онзи свой поглед, честен и решителен, от който на човек му се приискваше да го последва във всяко безумно начинание — само за миг де, преди здравият разум отново да заработи.
— Мъртвия крал ще иска да си върне този ключ. Други също ще го искат. Досега ледът ни пазеше, зимата, снеговете… но след като пристанището се разчисти, ключът трябваше да бъде преместен. Тронд не би могъл да спре създание като него.
Поклатих глава.
— Последното, за което си мислиш, е как да опазим ключа на Локи! Аслауг ми каза какво в действителност смяташ да правиш с него. Всички тия приказки как сме щели да го отнесем на баба ми бяха празни дрънканици. — При думите ми Снори присви очи. Но сега, за разлика от друг път, погледът му не ме накара да се запъна — вкиснат от най-лошия възможен ден и придобил дързост от несгодите на пътуването, аз продължих. — Е? Не съм ли прав?
— Червената кралица ще унищожи ключа — каза Снори.
— Ами хубаво! — почти изкрещях. — Точно това трябва да направи!
Снори сведе поглед към ръцете си, които лежаха в скута му с дланите нагоре: големи, мазолести, осеяни с белези. Вятърът развяваше косата му и тя скриваше лицето.
— Ще намеря онази врата.
— Боже! Това е последното място, където трябва да се носи този ключ! — Ако наистина имаше врата към смъртта, никой разумен човек не би поискал да застане пред нея. — Ако днешната сутрин ме научи на нещо, то е много да внимавам кои врати отварям и кога.
Снори не отвърна нищо. Седеше мълчалив. Неподвижен. Известно време не се чуваше друг звук освен плющенето на платното и плискането на вълните в корпуса. Знаех какви мисли му минават през главата. Не можех да ги изрека на глас, устата ми би пресъхнала съвсем. Не можех и да ги отрека, макар че това щеше да ми причини само слабо ехо на онази болка, която би причинило на него.
— Ще си ги върна. — Погледна ме и за миг очите му ме накараха да повярвам, че би могъл да го направи. Гласът му и цялото му тяло трепереха от емоции, макар че не можех да кажа каква част от тях е скръб и каква — ярост.
— Ще намеря тази врата. Ще я отключа. И ще си върна жената, децата, неродения си син.
3.
— Джал? — Някой ме разтърсваше за рамото. Посегнах да придърпам Еда по-наблизо и открих, че пръстите ми са оплетени в мръсния рижав храсталак на брадата на Тутугу, натежала от мас и сол. Цялата печална история ме връхлетя и аз нададох стон, подсилен от завръщащото се съзнание за клатенето, надигането и пропадането на нашата малка лодка.
— Какво? — Сънят ми не беше хубав, но все пак беше по-добър от това.
Тутугу тикна към мен половин самун черен викингски хляб, като че ли яденето в лодка изобщо съществуваше като вариант. Аз отказах с махване на ръка. Севернячките може да бяха най-хубавото нещо на Далечния север, но тукашната кухня спадаше към най-лошите. С рибата обикновено се справяха прилично — простичка, непретенциозна храна, само дето трябва да внимаваш, иначе ще почнат да ти я дават сурова или пък полуизгнила и вмирисана по-зле от труп. Викат на това „деликатеси“… Моментът да се яде нещо е в етапа между сурово и изгнило. Не е толкова трудно да го проумееш, това не е ракетна алхимия! Що се отнася до месото — каквото там месо може да се намери вкопчено в почти отвесните повърхности на Севера, — човек би могъл да им се довери да го изпекат на открит огън. Всичко друго неизменно се оказва пълна катастрофа. А останалите ядливи неща северняците се опитват да ги направят максимално неядливи чрез комбинация от сол, марината и сушени гадости. Запазват китовото месо, като пикаят върху него! Моята теория е, че дългата им история на нападения един срещу друг ги е подтикнала да направят храната си толкова гнусна, че никой с всичкия си дори да не помисли да я открадне. По този начин си гарантират, че каквото и да отмъкне врагът — жени, деца, кози и злато, — поне ще им остави обяда.