Хладнокръвно отмъщение

— Оставили сте ранен човек в тресавището? – запита Кромърти ядосано.

— Мили боже! – Риданията неудържимо разтърсиха Естерхази. – Той падна. Беше засмукан…

— Един момент – поде Кромърти, а гласът му бе леден. Говореше бавно, тихо, натъртваше всяка дума. – Сър, вие ми казвате, че сте навлезли в блатата, че без да искате сте застреляли своя зет и че той е паднал в тинята? Това ли ми казвате?

Естерхази кимна безмълвно, без да сваля ръце от лицето си.

— Исусе Христе! Има ли някаква вероятност все още да е жив?

Естерхази поклати глава.

— Напълно ли сте сигурен?

— Убеден съм. – Той се задави. – Потъна. Аз… Толкова съжалявам! – Внезапно се разплака. – Убих зет си! – Той продължаваше да се клати напред-назад, скрил лицето си в ръце. – Бог да ми е на помощ!

Възцари се тишина.

— Човекът не е на себе си – промълви пазачът на дивеч. – По-ясен случай на блатна треска никога не съм виждал.

— Изведете тези хора оттук – нареди Кромърти, като махна към гостите. После се обърна към Грант. – Роби, извикай полиция. – Накрая вниманието му се върна отново към Естерхази: – Това ли е пушката, с която го застреляхте? – посочи към оръжието, което сега лежеше на пода.

Естерхази кимна нещастно.

— Никой да не я докосва.

Гостите напуснаха на групи, като говореха с приглушени гласове и клатеха глави. Проблесна светкавица, последвана от зловещ тътен. Дъждът шибаше в прозорците. Естерхази седеше на стола, бавно смъкна ръце от лицето си и се остави на усещането за топлина, което се просмукваше през мокрите му дрехи. Също такава топлина пропълзя и в душата му и бавно измести ужаса – усети как го обгръща чувство на облекчение, дори радост. Свърши се, свърши се, свърши се. Нямаше защо вече да се бои от Пендъргаст. Духът отново бе затворен в бутилката. Човекът бе мъртъв. Що се отнася до партньора му Д’Агоста, или другото нюйоркско ченге – Хейуърд – убийството на агента бе стъпкало главата на змията. Това наистина бе краят. И както личеше по всичко, тези прости шотландци вярваха на всяка негова дума. Нищо не можеше да опровергае разказа му. Беше се върнал назад, бе събрал всички гилзи, с изключение на онази, която искаше да открие. Пушката на Пендъргаст и гилзите, паднали по време на борбата им, бе хвърлил в едно тресавище на връщане и те нямаше никога да бъдат открити. Това щеше да остане единствената мистерия – липсващата пушка. В което нямаше нищо чак толкова чудно – една пушка лесно би могла завинаги да изчезне в тресавището. Никой не подозираше за пистолета на Пендъргаст, а Естерхази се бе постарал и той да изчезне. Дирите на елена, в случай че оцелееха след бурята, щяха напълно да подкрепят историята му.