Подменена орис

Но…

— Мълчи — каза си той и изсипа билките от кухненския шкаф в цедката. Нямаше ледоцвет, но той беше научил достатъчно за шотетските растения, за да приготви проста сънотворна смес. Само че сега не вложи никакъв майсторлък в работата си. Правеше всичко машинално, нагъна парчета корен от гарок в стрита на прах черупка от фензу и най-отгоре изстиска малко нектар за вкус. Дори не знаеше имената на растенията, от които беше направен нектарът, и докато беше в казармата извън Воа, беше навикнал да нарича крехките цветчета „кашоцвети“, защото лесно се разпадаха, но така и не научи името им. На вкус бяха сладки и това като че ли беше единствената полза от тях.

Когато водата кипна, той я изля през цедката. Извлекът, който се получи, имаше мътнокафяв цвят и беше идеален да скрие жълтото успокоително. Майка му му беше казала да свари сънотворен чай на Исае, а той даже не беше попитал защо. Не го интересуваше, стига да не му се мяркаше пред очите. Не можеше да избяга от картината как тя стоеше и гледаше шурналата кръв на Ризек Ноавек, сякаш това беше някаква театрална забава. Исае Бенесит може и да имаше лицето на Ори, но по нищо друго не приличаше на нея. Той не можеше да си представи Ори да стои и да гледа как някой човек издъхва, все едно колко омразен ѝ беше.

Щом отварата стана готова, той я смеси със сънотворното и я занесе на Киси, която седеше сама на пейката пред кухнята.

— Мен ли чакаше? — попита я.

— Да, мама ми каза да дойда.

— Добре. Ще занесеш ли чая на Исае? Той ще я приспи.

Киси повдигна веждите си.

— Да не пиеш от него — добави той.

Тя протегна ръка, но вместо да вземе чашата, го хвана за китката. Погледът в очите ѝ се смени, изостри се, както ставаше винаги, когато неговата дарба задушаваше нейната.

— Какво е останало от Айджа? — попита тя.

Цялото тяло на Акос се вцепени. На него не му се мислеше за това какво беше останало от Айджа.

— Един човек, който е бил слуга на Ризек Ноавек — рече той злъчно. — Който мразеше мен, татко, а навярно теб и мама.

— Как е възможно? — Тя се намръщи. — Не може да ни мрази само защото друг е напълнил главата му с нови спомени.

— Ти си мислиш, че аз знам? — изръмжа Акос.

— Тогава може би…

— Той ме държеше притиснат в земята, докато друг ме изтезаваше.

Акос бутна чашата в ръцете ѝ. Горещият чай се плисна по пръстите им. Киси се отдръпна рязко и обърса ръце в панталоните си.

— Опарих ли те? — кимна той.

— Не.

Мекотата, която дарбата ѝ придаваше, се върна на лицето ѝ. Акос не желаеше никаква нежност, затова ѝ обърна гръб.

— Нали отварата няма да ѝ навреди? — Киси почука с нокът по чашата, за да може той да чуе звънтенето на порцелана.

— Не, ще ѝ попречи да пакости.

— Тогава ще ѝ дам да я изпие.

Акос изсумтя леко. В раницата му имаше още малко сънотворни и може би трябваше да вземе от тях. Никога не се бе чувствал толкова изтощен, като полудовършена плетка, през чиито нишки се провира светлината. Най-лесно щеше да му бъде да заспи.

Но вместо да се упои, докато потънеше в забравата на съня, той извади от джоба си едно изсъхнало цветче тихоцвет и го тикна между зъбите и бузата си. То нямаше да го приспи, но поне леко щеше да притъпи усещанията му.