Подменена орис

Тя допира три пръста до устата си, за да ме спре.

Стои между вратите. Ако се съди по слабото жужене край нея, изглежда, взима решение. Изважда от джоба си ключ, който явно е задигнала от Тека, когато тя отиде да се увери, че сме се запътили към Щабквартирата на Съвета, и го пъха в ключалката на килията на Ризек. Хващам я за ръката и я предупреждавам:

— Той е опасен.

— Мога да се справя — отвръща тя. А сетне погледът ѝ се смекчава. — Няма да му позволя да те рани, обещавам.

Оставям я. Част от мен жадува да го види, най-сетне да се срещне с изверга.

Исае отваря вратата. Той седи подпрян на задната стена с навити ръкави и опънати нозе. Краката му са с дълги, мършави пръсти и тънки глезени. Примигвам срещу тях. Нима е възможно кръвожадните диктатори да имат такива слаби крака?

Ако Исае е уплашена, не го показва. Застава със сключени отпред ръце и високо вдигната глава.

— Я, виж ти! — Ризек облизва зъбите си. — Сходството между близнаците винаги ме изненадва. Изглеждаш досущ като Ориев Бенесит. С изключение на белезите, естествено. Откога ги имаш?

— От два сезона — отвръща сковано Исае.

Тя разговаря с него. Тя разговаря с Ризек Ноавек, заклетия ми враг, човека, който отвлече сестра ѝ, човека с дългата редица татуирани убийства върху външната страна на ръката му.

— Значи ще избледнеят — обажда се той. — Жалко. Образуват чудесна форма.

— Да, аз съм произведение на изкуството. Художникът беше един шотетски плътски червей, който тъкмо беше спрял да се рови в купчина с боклуци.

Взирам се в нея. Никога не съм я чувала да изрича нещо толкова отвратително за шотетците. Това не е в характера ѝ.

„Плътски червеи“ — така хората наричат шотетците, когато търсят най-грозната обида. Плътските червеи са сиви гърчещи се гадинки, които се хранят с плътта на живите, като я преяждат отвътре навън. Паразити, премахнати от отирийската медицина.

— Ах! — Усмивката на Ризек се разтяга широко и издълбава трапчинка на бузата. Нещо у него като проблясък просича паметта ми. Май ми напомня на Сайра, макар че на пръв поглед външно по нищо не си приличат. — Значи, злобата, която храниш към народа ми, не е само в кръвта ти.

— Не.

Исае прикляква, обляга лакти на коленете си. Движенията ѝ изглеждат грациозни и овладени, но аз се тревожа за нея. Тя е стройна, източена на ръст, но по сила не може да се мери с Ризек, който, макар и слаб, е едър. Едно погрешно движение — и той може да се нахвърли върху нея, а аз какво мога да направя, за да го спра? Да изпищя?

— Предполагам, че знаеш много за белезите — казва тя и кима към ръката му. — Ще си татуираш ли живота на сестра ми?

От вътрешната страна на ръката му, по по-меката, по-светла част, няма белези. Те започват от външната страна и се нижат ред след ред. Има повече от една редица.

— Защо, да не би да ми носиш нож и мастило?

Исае свива устни. Грапавото усещане, което излъчваше преди малко, става нащърбено като назъбен камък. Инстинктивно притискам гърба си към вратата и напипвам дръжката.