Гладът на лъвчетата [bg]

— И аз спах лошо — каза той. — От кабинета ми се чуват всички шумове от улицата…

Нима искаше да го съжали, да му предложи да спи в нейната стая, чиито прозорци гледаха към тихия двор? Това единствено предположение я накара да изпита радостен гняв. Беше по-силната, няма да го щади, ще му плати за любовниците, за Жан-Марк и за всичко друго… След този изблик на злоба тя потъна в безразличие, още по-страшно от омразата. Тъй като тя мълчеше, той подзе смирено:

— С кого беше снощи?

— С приятели.

— На театър или на концерт?

— Не, в един африкански ресторант.

— Хубаво ли беше?

— Не лошо.

Всъщност заведението не беше интересно. Но Антилите, Антилите… Фосфоресциращото море, дивашките танци. Ксавие… Тя пресметна, че ако тръгне на това пътешествие, ще й трябват пари. Не за да плаща за пътуването (това ще направи Ксавие), но за рокли, за всеки случай, за непредвидени разходи… Между нея и Филип беше сключено финансово споразумение поради скъсване на отношенията. Той й беше открил банкова сметка и я поддържаше редовно, без никога да й иска обяснения. От своя страна, тя се въздържаше да прави прекалени разходи. От благородство, от коректност. Играеше „честно“, както казваше Олимпия. Малко пресилено наистина. След като се бе ограничавала в продължение на седмици, сега считаше, че е дошъл моментът да навлезе в по-охолен живот. Мислено си състави списък: „Два костюма, четири-пет много хубави блузи, една следобедна рокля…“ Сумата нарастваше. Отправи към Филип изпитателен поглед. Той беше на нейно разположение, ще се съгласи на всичко.

— Всъщност — каза тя — не знам в какво състояние е моята банкова сметка, но ще имам значителни разходи през седмицата…

— Ще направя необходимото — каза той.

Галантен, героичен, възхитителен, с бистър поглед и с портфейл в ръка. Нещастен тип!

— Можеш ли да ми кажеш на колко да възлиза влогът? — подзе той.

— Не знам точно. Смятам да замина за Антилите с приятели. Така че, както виждаш, ще трябва да се осведомя…

— За Антилите ли? — измърмори той.

— Не одобряваш ли идеята?

— Много е хубава… Няма да бъдеш дълго време в Париж тази година… През януари на Капри, сега на Антилите…

Той имаше вид на измамен — с бръчка на челото и увесен нос. Тя се учуди на бързината, с която беше решен въпросът за пътуването. Това, което преди минута беше мечта, двоумение, бавно премисляне за или против, се превърна въпреки волята й в действителност. Изведнъж се почувствува много заета, трябваше да ходя на сто места в четирите краища на Париж, не й стигаше време. Колко ли бе часът?