Виждам те [bg]

Започва в секундата, в която жената си тръгва, а нейното нежелание веднага да отиде на оглед добавя допълнително дърва в огъня на гнева му.

– Радвам се, че реши да се отбиеш, Зоуи.

– Съжалявам. Няма да се случи отново.

– Но постоянно се случва, нали? Напоследък закъсняваш всяка сутрин.

– Трябваше да променя пътя, по който идвам на работа – трудно ми е да предвидя колко време ще ми отнеме.

Греъм не ме пита каква е причината за тази промяна. Не го интересува.

– Тръгвай от вас по-рано. Не може да се появиш в десет часа и дори да не се извиниш...

Вече се извиних и нямам намерение да го правя отново.

– Имах среща с полицията. – Очаквах Греъм да продължи все едно не съм казала нищо, но той се спира.

– Защо? Какво се е случило?

Колебая се, не знам дали искам да споделя проблемите си с този мъж. Помислям си за уебсайта и за менюто му с жени и осъзнавам, че Греъм Халоу е точно от типа хора, които биха били привлечени от идеята да е член на подобно изключително начинание. Не се съмнявам, че ако му разкажа всичко, няма да устои на желанието да погледне, а аз се чувствам отговорна за сигурността на онези жени. Не искам разни мъже да разглеждат снимките им, да си свалят маршрутите им, сякаш не са нищо повече от предмети. И тогава... какво? Трудно ми е да свържа в логическа последователност онова, което се случва: тези жени са нападани – убивани, – защото техните маршрути са били продадени. Гротескно е, даже граничи с фантастиката.

– Следят ме – отговарям накрая. Не съм далеч от истината. Мисля си, че забелязвам загриженост върху лицето на шефа си, но изражението е толкова непознато, че не мога да съм сигурна. – Полицията ще ми даде лична аларма.

– Знаят ли кой те следи? – Въпросът е обвинителен, изречен от човек, който не познава друг маниер.

– Не. – Сдържала съм се дни наред, затова в този момент започвам да плача. От всички хора, пред които мога да го сторя, аз го правя пред стъписания Греъм, който не помръдва. Търся салфетка в джоба си и накрая намирам една, затъкната в ръкава ми. Издухвам си силно носа, но не мога да спра сълзите да прииждат. Избликът ме е оставил без въздух и се опитвам да си го набавя като поемам големи глътки от него, но в крайна сметка просто продължавам да хлипам още повече. – Аз... съжалявам – съумявам да изрека след няколко неуспешни опита. – Всичко това... е малко потискащо.

Греъм продължава да стои до бюрото ми и да се взира в мен. Изведнъж тръгва към вратата и аз си мисля, че просто ще си излезе и ще ме остави да си плача сама. Вместо това той дърпа резето и обръща знака, който гласи затворено, след което отива до мястото, където държим чая и слага чайника. Толкова съм изненадана от състраданието му, че спирам да плача и хлиповете ми се превръщат в леки хълцания. Отново си издухвам носа.