Кръвта на другите [bg]

Свечеряваше се. Каруците бяха спрели покрай канавките; разпрегнали конете, хората палеха огньове, за да си стоплят супата, и се готвеха за нощуване. Елен си спомни за пионерите от филмите за Дивия запад. Чувстваше се прокудена, все едно бе попаднала в далечна земя. Все едно времето се бе превърнало в огромно неизследвано пространство.

— Ще спрем за малко в Лавал да телефонираме на мама, че идваме — каза господин Телие.

През деня спокойствието на малкия град бе нарушено от гъмжило от автомобили, паркирани по тротоарите и по разделителните ивици по магистралата. Най-богатите от бежанците се бяха отпуснали на столовете пред масите на кафенетата, които задръстваха площадите, останалите лежаха направо на земята.

— Остани в колата — каза Дениз. — Аз ще ида до пощата с Елен.

Хвана Елен за ръката и щом останаха сами, лицето й смени изражението си.

— Ще бъдем отрязани отвсякъде — каза тя. — Няма да имам никакви вести от Марсел. Как ще живея, без да знам какво става?

Елен не отговори. Нищо не можеше да отговори. Без да знае. А нямаше нищо за знаене. Само това уморено тяло, само сърцето, което бие, което не бие вече за никого, анонимното сърце. Историята върви напред, а аз вече нямам история. Нито живот. Нито любов.

— Бломар има късмет, че са го ранили — каза Дениз. — Сигурно ще го евакуират на юг.

— Несъмнено — каза Елен.

Бе научила за раняването от госпожа Бломар.

Приближиха се до гишето; сред миризмата на прах и пот се блъскаше изтощена тълпа. Жена в черно, дребничка и бедно облечена, обърна към телефонистката умоляващото си лице: „Ако обичате, госпожо, бихте ли телефонирали вместо мен?“. Телефонистката сви рамене. „Ако обичате, госпожо?“, повтори жената.