![Кръвта на другите [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/3/4/4/2/9/krvta-na-drugite-bg-download.jpg)
Кръвта на другите [bg]
- Автор: де Бовуар Симона
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-418-3
- Переводчик: Росица Ташева
- Жанр: История
Электронная книга - «Кръвта на другите [bg]». Краткое содержание книги:
— Давате ли си сметка, че ще има ужасни репресии? — попита Пармантие.
— Именно — каза Бломар.
— Именно?
Пармантие изгледа Бломар скандализирано. „Знам“, помисли Бломар. Кой по-добре от него знаеше? Седеше там, с чаша коняк в ръка, и с думите си разполагаше с една кръв, която не захранваше неговото сърце. Но не за него ставаше въпрос.
— Точно на репресиите разчитам — каза той. — За да стане политиката на сътрудничество невъзможна, за да не заспива Франция в тъй наречения мир, трябва да се пролее френска кръв.
— Значи, ще оставите да разстрелват невинни хора без угризения? — каза Бломар.
— Научих от тази война, че спестената кръв е точно толкова непростима, колкото пролятата — каза Бломар. Никаква политическа стачка. Няма да тласкам страната си към война. И ето докъде стигнахме. Достатъчно. Достатъчно. Стига с това безумно благоразумие. — Помислете за всички хора, чийто живот нашата съпротива може би ще спаси.
Дълго мълчаха.
— Но ако не успеем — каза Пармантие, — ще се окажем виновни за ненужни престъпления.
— Сигурно — каза Бломар. Тъй или инак, поначало бяха престъпници, но тези двамата не го знаеха. Престъплението ги плашеше. — Но трябва да предполагаме, че ще успеем. Във всеки случай вашите партизани рискуват затвор, смърт. Един вестник, позиви, това също не са сигурни начинания.
— Не е същото — каза Пармантие. — Членовете ни приеха риска.
— Приемат в името на някакъв резултат. Ако ги изложим на опасност без полза, тогава ще сме виновни. Не — каза Бломар. — Трябва да мислим само за поставената цел и да правим всичко възможно, за да я постигнем.
— Смятате, че всички средства са добри? — каза Льоклер несигурно.
— Напротив. Всички средства са лоши — каза Бломар.
Някога той също мечтаеше да подсигури своите действия с красиви и звучни причини. Но това би било твърде лесно. Трябваше да действа без осигуровка. Да се броят човешките жертви, да се сравнява тежестта на една сълза с тежестта на капка кръв, беше невъзможно начинание. Той вече нямаше какво да брои и всяка монета беше добра, дори тази — кръвта на другите. Цената никога нямаше да е прекалено висока.
— Ами ето. Имаме парите — каза той на другарите си.
— Цар си! — възкликна Лоран.
— Най-после ще можем да поработим истински! — каза Бертие.
Всички се смееха. Но по някои лица се четеше безпокойство.
— Ако само знаехме за кого ще работим — каза Ланфан. — Ако е, за да върнем на власт Рено и Даладие…
— Не — възрази Бломар. — Знаеш много добре. Работим, за да станем силни и за да може утре ние да командваме.
— Ще бъдем ли достатъчно силни? — усъмни се Ланфан.
— Вярно — каза Бертие. — Как да сме сигурни, че не се борим за буржоазния капитализъм, за англосаксонския империализъм, за победата на реакционните сили?
Бломар се поколеба. Вярно беше. Не можеха да знаят предварително какво точно правят. Но отговори уверено:
— Всичко е по-добро от фашизма.
И помисли: „Поне можем да знаем какво искаме; трябва да действаме за това, което искаме. Останалото не ни засяга“.
Той искаше. Живееше, съзнавайки какво иска. Без да съзнава какво прави. Стъпквайки старите предразсъдъци на благоразумието, сляпо захвърлен към бъдещето и отказвайки да се съмнява: може би всичко е било безполезно; може би я убих за нищо.
X
Елен затвори книгата. Не можеше повече да чете. Погледна черното небе над Пантеона. Времето беше мрачно, но не облаците скриваха слънцето; фина черна пепел плуваше в гъстия въздух. Разправяха, че навсякъде около Париж горят резервоари с бензин. Хоризонтът тътнеше и малки бели валма пара се развиваха на тъмния фон на небето. Приближаваха се; оловна заплаха смазваше града; скоро щяха да паднат и последните бариери и те щяха да се разлеят по улиците. Около Елен терасата на кафене „Майо“ пустееше. Пуста бе и улица „Суфло“. Нито едно такси. Колите, преминаващи по еднопосочния булевард „Сен Мишел“, се отправяха към Порт д’Орлеан. Булевардът се бе превърнал в магистрала, която пресичаше града от единия до другия край; магистрала на бягството, по която животът изтичаше на талази. А един мъж в син работен комбинезон, кацнал на една стълба, грижливо чистеше глобуса на уличния фенер.