Островът на скъпоценностите
- Автор: Май Карл
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калем-90»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Островът на скъпоценностите». Краткое содержание книги:
— Аз не зная какво е музикална гама, но тези тонове са ми много добре познати. Те произхождат от унгкото. Моят брат донесе веднъж от Ява едно такова животно. Това беше голяма рядкост, защото унгкото е извънредно плашливо и не може лесно да се улови. За съжаление то скоро умря — не можа дълго да понесе пленничеството.
Тези думи възбудиха любопитството ми във висша степен. Исках да видя забележителния певец и се блъсках и борих известно време с доста гъстия тук подлее към посоката, от която звучеше песента. Напразен труд. Животното трябва да бе забелязало приближаването ни, понеже се изтегли пред нас, както долових по звука и внезапно престана, надавайки остър крясък, да пее. И ние останахме с пръст в уста.
Но трябва да спомена, че по-късно аз многократно имах възможност да наблюдавам животното. Виждал съм понякога цяло стадо вкупом. Унгкото достига височина приблизително метър и притежава малка кръгла глава, обрамчена от венец гъста козина. То се отличава с необикновено дълги и тънки ръце, които достигат при изправено положение на животното до земята. Аз често правех по-късно опит да пипна някое от животните, за да опитам да го опитомя. Но никога не ми провървя да стигна по-близо от сто крачки.
Този пръв път не мернахме унгкото в лице, наистина, но в замяна пък направихме едно друго откритие. Бяхме проникнали по моя оценка приблизително три мили навътре в гората и аз здравата се бях наситил на мъчителното напредване, когато дърветата из един път се разстъпиха. Гората пораждаше впечатление, че по-рано тук е имало поляна. Докато проследявах тази мисъл, Раббадах нададе вик и посочи с ръка странично напред, където на известна отдалеченост видях да надзъртат през дърветата зидове. Приближихме любопитни и бяхме немалко сащисани, когато съгледахме крупните, следствие употребената порода скала още добре запазени останки на един храм, който според планировката и стила фрапиращо напомняше храма в гората на Аугх. Приликата беше така поразителна, та си помислих, че в следващия миг аха-аха ще пристъпи иззад някой ъгъл фанзегарът. Раббадах се чувстваше също като мен. Тя сграбчи ръката ми и се заозърта страхливо на всички страни, но никакъв тхаг не тръгна с гол нож към нас и никакъв звук не наруши горската тишина.
Когато Раббадах преодоля уплаха, ние предприехме изследване на постройката. Закрачихме през аркадата към вътрешността на храма. Беше посветен на Шива, както схванах от лингама [46], символа на бога, който намирах изсечен по различните колони. Целокупността в своята самобитност и запустялост оказваше върху мен по-голямо въздействие отколкото върху Раббадах, чийто мисловен свят стоеше много по-близо от моя до това свидетелство за една залязла култура.
Улисани така в разглеждане, ние навлизахме все повече във вътрешността на храма. Тъй като светлина можеше да прониква само от входа, при нас цареше дълбок сумрак. Тъкмо бяхме достигнали мястото, съответстващо на онова в храма край Аугх, зад което бе скрито тайното стълбище. Повече от любопитство отколкото с надеждата да имам някакъв резултат, аз натиснах твърдо с ръка каменната плоча и бях повече изплашен отколкото изненадан, когато плочата действително поддаде на натиска и изчезна навътре. Раббадах изкрещя високо от изненада. Пред нас зейна една тъмна дупка, в която можеха да се различат няколко стъпала, само че този път те не водеха нагоре, а надолу.
Любопитството ме подтикваше веднага да проуча загадката и да проникна зад тайната. Ала устоях на изкушението. Ние нямахме свещ, а без светлина би било опасно начинание да слизаме надолу. Колко лесно можехме, незапознати с обстановката, да се сгромолим в някоя бездна. Та отложихме, значи, много доволни от днешната работа, по-нататъшното разследване за другия ден и се върнахме.
През следващия следобед бяхме отново на мястото с един корабен фенер. Изпървом се вървеше стръмно надолу. Стъпалата бяха доста сухи и малко пострадали, така не бързо напредвахме. Трябва да бе паднала здрава работа при изсичането на тези стъпала, защото по моя преценка, когато стигнахме долу, бяхме поне петдесет метра под руините и се намирахме вероятно на едно равнище с морската повърхност Долу ходникът продължи безкрайно дълго, додето внезапно се разшири и образува едно просечено в скалата сводесто помещение, в което имаше място може би за сто човека.
За каква цел бе служила тази зала? Не съществуваше ни най-малък признак, от който човек да може да заключи нещо за първоначалното му предназначение: то беше напълно голо. От другата страна ходникът продължаваше в същата посока — на изток, както показваше компасът.
46
лингам (санскр.) — изображение на фалос (Б. пр.)