Островът на скъпоценностите
- Автор: Май Карл
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калем-90»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Островът на скъпоценностите». Краткое содержание книги:
Стоях пред трупа на изоставения на острова моряк, който не бе понесъл самотата и по този начин й беше сложил край. Там корабът с труповете, тук останките на един самоубиец… потръпнах, като си помислих за нежното същество, изложено заедно с мен на тези страхотии…
Голямото дело успя. По-добре, отколкото бях смеел да се надявам. Аз не знам, наистина, какво би рекъл един корабостроител за произведението ми, но съм изпълнен с чувството, че добре съм си свършил работата.
За да мога по-лесно да владея моя съд, аз го снабдих само с едно основно и едно спомагателно ветрило. Аз добре осъзнавах, наистина, че моето пътуване дори при благоприятен вятър и нищо непредвидено да не настъпеше си беше една безразсъдна дързост, ала така или иначе трябваше да се рискува.
Когато спуснах вчера лодката от стапела, бях съвсем празнично настроен. Вярно, нямах бутилка шампанско да разбия на носи на моя съд, както е обичайно при такива случаи, но не ми се вярва някога някой кораб да е поел в пробното си плаване с по-гореща благословия от моята «Раббадах», когато я изведох с гребане от малкия пристан в близост до колибата ми.
«Раббадах»! Това име и никое друго биваше да получи моята кръщелница. Защото след смъртта си тя беше моят ангел-хранител, без когото несъмнено щях да сложа край на живота си; тя ще ми бъде и ангел хранител в опасностите, чакащи ме в открито море.
Моето първо плаване протече блестящо. Действително аз се придържах благоразумно във вътрешността на пръстена, който рифовете затварят на разстояние половин морска миля около тази част на острова. Толкова близо до брега не можех, разбира се, да употребя платното, но кормилото слушаше и най-лекия натиск на моята ръка, а носът пореше леко и грациозно вълните. В този ден си легнах да почивам с радост и благодарност към Бога.
Тази сутрин изведох моя съд на весла през рифовете и издигнах ветрилото. Обиколих острова от южната и източната страна. Духаше благоприятен бриз и аз направих едно чудесно плаване. Като стигнах при източната страна, свалих платното и насочих лодката към брега. Гладко и бързо летеше барката по вятъра, движена само от греблата, към познатите две скали — единствените сред многобройните коралови рифове, между които една лодка с незначително газене можеше да достигне брега. Това беше опасно начинание, наистина, тъй като аз все още не бях сигурен в моята платноходка, но успях благополучно да премина и няколко минути по-късно извих в подземната галерия, водеща във вътрешността на планината до гробницата на Раббадах. От години, което означава откак йолата на «Бахадур» бе станала толкова пропусклива и прогнила, за пръв път пристъпвах пак към гроба на Раббадах от тази страна.
И сега е времето да поверя на дневника моята тайна. Не знам дали намерението ми ще успее и дали някога ще бъда в положение да пренеса на сигурност съкровището на махараджата. Но дневникът ми може би после ще достигне по някакъв начин до ръцете на-моята фамилия, а тя, само тя единствено трябва да притежава наследството на Мадрур Сингх и Раббадах, което е и мое наследство. На никой друг, който поиска да извлече полза от тези записки, те не биха допринесли благословия, а гибел. Никога и никога не би му се удало да намери съответните две скали, между които е единствено възможен достъпът до съкровището на махараджата. Неговата лодка най-много би се разбила горко върху острите като игли коралови рифове. А че достъпът до моята тайна да стане невъзможен откъм сушата, за това ще имам грижата преди моето отпътуване…
Докато строях нашата колиба, нямах време и също желание да разгледам нашия затвор. Но когато се устроихме удобно, тръгнахме да огледаме нашето малко царство.
Островът не е голям. Но въпреки това не беше толкова лесно да добием обзор над него. Брегът е равен само от страната, където се беше разбил нашия «Бахадур». По-нататък сушата се изкачва към вътрешността постепенно, но постоянно и е обрасла с гъста, почти непроходима девствена гора.
Ние се придвижвахме при нашия пръв излет между гората и южния бряг, който див и прорязан от цепнатини се изкачва на изток до много високо. Бавно си пробивахме път през хаоса от дървесна увивна растителност и скални отломъци. След два часа достигнахме върха. Още няколко крачки и… спряхме стъписано. Под нозете ни се простираше не суша, както бях очаквал, а безмерното море, лежащо на една дълбочина от може би триста метра над нас. Преходът беше така неочакван, че насмалко да получим световъртеж. Накарах Раббадах да остане назад, а аз предпазливо приближих до ръба на издатъка, върху който стояхме. Каквото видях, ме изпълни с изумление. Скалата пропадаше в морето отвесно и гладко като стена. Нито едно място, на което кракът би могъл да намери опора! Само горе при мен ръбът беше малко изветрял и изронен, няколко метра по-надолу обаче започваше шеметно стръмната, обработена сякаш със заглаждащ нож стена, която рязко и отвесно продължаваше до северния край на острова, без да губи висота и стръмнота, и се врязваше под формата на полукръг в сушата. Морската вода в образуваната чрез тази полуокръжност бухта беше напълно спокойна и врязването би представлявало едно великолепно пристанище, ако един пръстен от коралови рифове, започващ от северния край на бухтата й завършващ в южния, не го правеше напълно недостъпно. Вън пред кораловите рифове прибоят беснееше със сила, каквато никога не бях наблюдавал.