Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
Сърцето биеше неспокойно в гърдите му и той реше да изчака. Но не чу нищо, освен тихото цвъртене на мишки и след минута възобнови бавното си придвижване.
Внезапно ръцете му докоснаха друга стена: груб камък, хлъзгав от влагата. Той тръгна надясно, като следеше стената с ръце, и скоро се натъкна на перпендикулярна стена, в която имаше нещо като метална врата. Ръцете му опипаха търсещо, докато откри бравата. Сграбчи я и натисна.
Тя не се помръдна.
Пое дълбоко дъх и дръпна с всички сили. Лошо: проклетото нещо изобщо не поддаваше.
Той изруга и отново тръгна покрай стената в обратната посока. След около двайсет крачки стената свършваше и ръцете му увиснаха в празното пространство. Зави зад ъгъла, после спря. Усещаше сърцето в гърлото си.
Внезапно напред светнаха някакви лампи и очертаха завоя на коридора. Някой току що бе включил осветлението. Или пък си е било включено през цялото време? Смитбак спря, изпълнен с нерешителност. Това бе пътят, по който трябваше да тръгне, беше сигурен. А светлината беше добре дошла. Но дали някой не го причакваше там?
Той пристъпи напред, като се придържаше близо до стената и надзърна иззад ъгъла.
Коридорът напред бе осветен от гирлянд от мътни крушки, който висеше от тавана. Бяха малко и на големи разстояния, а светлината, която хвърляха, бе мъждива, но поне виждаше къде върви. Най-хубавото от всичко бе, че коридорът беше празен. Никой не е включвал лампите, реши Смитбак — светели са си през цялото време. Просто не ги е забелязал отначало. Или пък са били твърде далече, за да долови светлината.
Той тръгна бавно. От двете му страни се редяха отворени врати, зеещи бездни от почти непрогледен мрак. Спря се да надзърне в няколко. Винарска изба, редици бутилки и тежки дъбови бурета, обвити в плътна паяжина. Стар склад, шкафове с дървени рафтове, преливащи от пожълтели документи. Билярдна зала със съдран и измачкан филц по масата. Тъкмо каквото човек би очаквал в едно имение, превърнато в лудница за богаташи.
Смитбак продължи, самоувереността му се възвръщаше. Планът беше добър. Сутеренът не можеше да продължава до безкрай. Сигурно вече приближаваше разтоварителната рампа. Трябваше да…
…Ето го пак: гризящото усещане, че го дебнат, че някой умишлено се опитва да прикрие звука на стъпките си с неговите собствени.
Той спря рязко. Не беше сигурен, но му се стори, че чу звука на секнали стъпки. Сякаш, че някой в мрака зад него бе замръзнал, докато прави крачка. Коридорът, поне осветената му част, се простираше празен.
Смитбак облиза устни.
— Пендъргаст? — опита се да каже, но гърлото му беше сухо и прегракнало, а езикът му не искаше да се обърне. Толкова по-добре, защото дълбоко в себе си знаеше, че там отзад има някого, и той не беше Пендъргаст, о боже, не, не беше Пендъргаст…
Отново тръгна напред, а сърцето му щеше да изхвръкне. Изведнъж локвичките бледа светлина пече не изглеждаха благословени. Бяха предателски разкриващи… Внезапно се почувства ужасно сигурен, че някой е включил осветлението, за да го вижда по-добре.
Преследва те опасен убиец, изключително опасен убиец с почти свръхестествени способности…
Той се бореше с инстинкта да побегне. Паниката не беше отговор в случая. Трябваше да премисли всичко това. Трябваше да открие тъмно ъгълче, място, където да се скрие. Но преди всичко трябваше да бъде сигурен. Напълно сигурен.
Бързо премина под следващата крушка и навлезе в интервала от мрак отвъд нея. Забави крачка, като се опитваше да пресметне момента правилно. След това, напрягайки се, се завъртя рязко.
Отзад една черна фигура — странно загърната в наметало, се отдръпна от светлината в тъмната забрава на сутерена.
При тази гледка, очаквана, но все пак непоносимо ужасна, опънатите нерви на Смитбак го изоставиха. Той се обърна и хукна като уплашен заек, прекосявайки коридора, без да се замисля за някакви скрити препятствия по пътя си.
Звукът от тежки ботуши зад гърба му го пришпорваше. С горящи дробове Смитбак профуча отвъд последната от крушките в абсолютната, безкрайна, сигурна тъмнина…
И тогава нещо студено и твърдо се стовари върху него и го закова на място. Жестока болка прониза главата и гърдите му. В черепа му избухна бяла светлина. Докато съзнанието му отлиташе и той се отпускаше на земята, последният му спомен за свирепо, здраво като стомана сграбчване, избледня и се скъса.
33
— Кой? — почти изкрещя Марго, насочила резеца срещу звука, като го размахваше напред-назад. — Кой си ти?
— Аз.
— Кой „аз“ и какво, по дяволите, искаш?
— Търся почтен мъж… или жена, както май се оказва в случая. — Гласът беше слаб и почти женствен в акуратността си.