Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
Тя отново се обърна, подготвяйки се да тръгне към изхода, като си тананикаше някаква песничка, за да наруши тишината. Но още не бе прекосила тази зала, когато се спря от повторното падане на дърво. Този път — в помещението отпред.
— Ехо? — извика тя, а гласът й прокънтя неестествено високо в празната зала. — Има ли някой там?
Нямаше отговор.
Тя реши, че това сигурно е пазачът, който прави рутинните си обиколки и се препъва в разхвърляните греди. Едно време гардовете обичаха да си пийват нощем от алкохолния консервант, който се пазеше в отдела по ентомология. Предполагам, че някои неща никога не се променят.
Отново се отправи по посока на изхода — пътят й се виеше през полутъмните изложбени зали. Вървеше бързо, а токчетата й чаткаха успокояващо по облицования с плочки под.
С едно внезапно „щрак“ всичко потъна в мрак.
Миг по-късно резервното осветление се включи — редици от флуоресцентни цилиндри по тавана, които пращяха, бръмчаха и примигваха един след друг.
Тя отново се опита да успокои бясно биещото си сърце. Беше глупаво. Не за пръв път се оказваше в музея по време на електрически срив. Това беше много характерно за старата сграда. Нямаше никаква, абсолютно никаква причина да се тревожи.
Едва направила една стъпка, чу поредното изтракване, този път идващо от стаята, която току-що бе напуснала. Звучеше почти преднамерено, сякаш някой нарочно се опитваше да я уплаши.
— Кой е там? — попита тя и се обърна, изпитала внезапен гняв.
Но залата зад нея — оцветена в пурпурно крипта, декорирана със зловещи черни украшения — бе празна.
— Ако това е някаква шега, не ми харесва.
Тя зачака напрегната като пружина, но не последва никакъв звук.
Чудеше се дали не е само съвпадение, просто още една паднала от само себе си греда. А може би изложбата се „наместваше“ след един тежък ден. Тя бръкна в чантата си, като търсеше нещо, което би могла да използва като оръжие. Нямаше нищо подходящо. Преди години, като последица от травмата от „музейните убийства“, носеше пистолет в чантата си. Но се отказа от този навик, още когато напусна музея и отиде да работи в „Джийн Дайн“. Сега се проклинаше, че е свалила гарда.
Тогава забеляза резеца за картон, който лежеше на един тезгях в далечния край на залата. Изтича към него, грабна го и като го протягаше агресивно пред себе си, се насочи към входа.
Последва нов трясък. Този път по-силен от предишните, сякаш някой бе хвърлил нещо.
Сега вече Марго бе сигурна, че има още някой освен нея в изложението — някой, който съвсем съзнателно се опитва да я стресне. Възможно ли беше да е колега, неодобряващ статията й? Щеше да разбере от охраната кой друг е бил в залата и веднага да съобщи за него.
Вървежът й премина в лек бяг. Прекоси японския чаен павилион и тъкмо влизаше в ограбената египетска гробница, когато последва ново остро изщракване. Този път и резервните светлини угаснаха и залата, която нямаше прозорци, се потопи в пълна чернота.
Тя се закова на място, почти парализирана от внезапния прилив на страх и от смразяващото чувство на дежа-вю, тъй като си припомни твърде подобно изживяване на друга изложба преди години в същия този музей.
— Кой е? — извика тя.
— Само аз — отвърна един глас.
32
Смитбак замръзна на място, всичките му сетива бяха напрегнати до краен предел. Огледа се наляво-надясно и впери очи в зеленикавия мрак. Не се чуваше нито звук; никой не се хвърли върху него.
Въображението ми играе номера, реши той. Мястото беше достатъчно призрачно да изопне нервите на всеки.
Колкото и да му беше неприятна мисълта да остави слабата светлина на котелното отделение, знаеше, че се налага да продължи. Трябваше да намери разтоварителната рампа и — нещо, което бе също тъй важно — да открие добро скривалище близо до нея. Ако се съдеше по последните десет минути, това щеше да му отнеме доста време.
Изчака още пет минути, като се ослушваше, за да е сигурен, че пътят му е чист. После изпълзя от обширното помещение и като се завъртя, започна да маркира пътя си към това, което смяташе за гърба на имението. Бледата светлинка се изгуби и той отново забави крачка, като държеше ръцете си протегнати напред и внимателно тътреше крака, за да не се спъне отново.
Спря се. Причу ли му се нещо? Имаше ли още някой тук?