Повелителката на Авалон
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: avalon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на Авалон». Краткое содержание книги:
Три забележителни жени властват духом над Римска Британия, три Повелителки на Авалон се борят със собствената си орис, за да се сбъдне пророчеството — да дойде Защитникът на Британия, Свещеният владетел, легендарният крал Артур…
Това е предисторията на „Мъглите на Авалон“. В епично великолепие оживяват древни битки. Римският орел е вкопчен в смъртна схватка с британския дракон, хищни саксонски пирати давят в кръв страната; новата вяра в един кротък Бог се налага с огън и меч — и над всичко сияе във вечна сила Светият Граал.
— Диерна… чакай ме!
Викът дойде някъде отзад. Диерна се обърна бързо. Сега си спомняше — беше забранила на по-малката си сестра да идва с нея, когато ходи да търси птичи яйца, но детето, разбира се, не бе я послушало.
— Бека! Идвам! Не мърдай!
Диерна вече бе на единадесет години и познаваше мочурливите земи достатъчно, за да може сама да намира пътя си из тях. Търсеше пресни яйца за една от жриците, която беше болна. Бека беше само на шест — много малка, за да може да прескача от едно сухо място на друго; пък и Диерна не искаше детето да я бави. Но откак майка им бе починала миналата година, Бека я следваше навсякъде като сянка. Как ли бе успяла да стигне сама толкова надалеч?
Диерна започна да гази из тъмните води, озъртайки се наоколо. Някъде наблизо изкряка патица, но иначе нищо не помръдваше.
— Бека! Къде си? Започни да плискаш водата около себе си, за да се ориентирам по звука!
Само да измъкнеше сестра си на сигурно място, щеше хубаво да я напердаши за непослушанието. Не беше честно! Не можеше ли човек да остане сам поне за няколко часа? Не можеше ли някой поне за малко да я освободи от отговорността за детето?
От другата страна на върбалака нещо изпляска. Тя замря и се вслуша. Пляскането се повтори. Опита се да забърза, но стъпи непредпазливо в гъста кал. Задъха се, опитвайки се да измъкне крака си, но той потъваше все по-дълбоко. Размаха отчаяно ръце и се вкопчи в един от по-високите върбови клони. Опря се на крака, стъпил на твърда земя и много бавно заиздърпва другия, докато калта най-сетне поддаде.
Диерна бе подгизнала до кръста. Треперейки от студ, тя отново повика сестра си. Иззад дърветата някой запляска отчаяно.
— Диерна, не мога да помръдна — долетя гласът на малката. — Помогни ми!
Ако досега Диерна бе мислила, че е уплашена, сега вече ужасът започна да се стича като ледена вода във вените й. Сграбчваше тръстиките, без да я е грижа, че острите листа режат пръстите й, за да се изтегля по-бързо напред, препъваше се през дългите корени на дърветата и не преставаше да вика сестра си, докато най-сетне се добра до тревистия бряг отвъд дърветата. Мъглата беше още по-гъста и лежеше ниско над земята. Диерна не виждаше нищо, но още чуваше тихия хленч на Бека. Отново започна да си проправя път напред, в посоката, откъдето й се струваше, че чува гласа на сестра си.
На пътя й се изпречи стволът на паднала върба. Диерна се заплете в клоните. Краката й се хлъзнаха по гниещия дънер.
— Бека! — викаше тя. — Къде си? Отговори ми!
— Помощ!
Викът долетя нейде отблизо.
Под стиснатите клепачи на Диерна сякаш избухна пламък и тя простена. Нали досега си бе проправяла път през блатата — откъде бе този огън? Но това нямаше значение — викаше я сестра й и тя трябваше да й се притече на помощ. Пое си дълбоко дъх. Не можеше да помръдне! Нима тресавището поглъщаше и нея? Загърчи се, защото отново започваше да чувства тялото си. Болката я заливаше на вълни.
Някой се смееше… Диерна притихна. Тогава сестра й изкрещя.
Диерна успя да седне. Главата й се въртеше. Опита се да се подпре на нещо, разбра, че ръцете й са вързани, и падна отново на земята. През притворените си клепачи успя да различи огъня, хилещите се лица на мъжете и бялото тяло на младо момиче, което се боричкаше отчаяно с някакъв мъж, облечен в кожи. Беше си смъкнал панталоните; Диерна виждаше как се свиват мускулите на задника му, докато се опитваше да притисне момичето към земята.
Жрицата отвори широко очи. Не знаеше къде се намира, но това, което виждаше, не се нуждаеше от обяснение. Момичето бе сестра й, която молеше някой да й се притече на помощ.
Диерна изръмжа от ярост, с върховно усилие разкъса въжетата, които стягаха китките й, и се изправи.
Развеселените пирати не забелязаха движението й. Наблюдаваха с интерес съпротивата на момичето и се обзалагаха колко дълго ще издържи. Диерна отново си пое дъх — не се опитваше да се успокои, а да се овладее и да насочи правилно яростта си.
— Брига — зашепна тя, — Велика Майко, дай ми властта си, за да защитя това дете!
С какво можеше да си послужи? Наоколо нямаше никакво оръжие, дори ако би могла да се сражава сама с толкова много мъже — но имаше разпален огън. Още веднъж си пое дълбоко дъх и съсредоточи цялата си воля в играещите пламъци. Имаше чувството, че непоносимата горещина изгаря душата й, но издържаше благодарение на спомена за ледената вода. Прие болката, превърна се в част от нея, в част от огъня, докато фигурата й се извиси в него.