Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg]

— Ами — каза Роза и плисна ведрото с осолената вода по спечената пръст на малкия двор пред къщата си, която, като повечето къщи на вещици, се намираше малко извън селото. — Ами — почна тя отново, като се изправи и се заоглежда унило наоколо, сякаш за отговор или за овца, или за кърпа. — Виж сега, човек трябва да знае нещо за силата — най-сетне довърши тя и изгледа Драгънфлай с едно око. Другото й око гледаше малко настрана. Понякога Драгънфлай мислеше, че кривогледството е в лявото око на Роза, друг път май беше в дясното, но винаги едното око поглеждаше право в теб, а другото гледаше малко по-настрана, зад ъгъла, оттатък някъде.

— Коя сила?

— Единствената — каза Роза. И също тъй изведнъж, както овцата си беше отишла, си влезе в къщата. Драгънфлай тръгна подир нея, но само до вратата. Никой не влизаше неканен в къщата на вещица.

— Ти каза, че съм я имала — подвикна от прага момичето към смрадливия сумрак в едностайната съборетина.

— Вярно, рекох ти, че в тебе има сила, и то голяма — рече вещицата от тъмното. — И ти го знаеш. Какво ще излезе от тебе не знам, ти също не знаеш. То ще се разбере. Но няма такава сила, че човек да може сам да се нарече.

— Но защо не? Има ли човек нещо по-свое от собственото си истинско име?

Дълго мълчание.

Вещицата се появи с вретено и къделя мръсна вълна. Седна на дървената пейка до вратата и завъртя вретеното. Изпреде половината къделя преди да отговори.

— Моето име съм аз самата. Така е. Добре, но какво е едно име? Това, с което ме нарича някой друг. Ако няма никой друг, за какво ще ми трябва име?

— Но… — почна Драгънфлай и млъкна, разбрала, че няма какво да възрази. След малко промълви: — Значи едно име трябва да е дар?

Роза кимна.

— Дай ми името ми, Роза.

— Баща ти е казал не.

— А аз казвам: дай ми го.

— Той е господарят тук.

— Той може да ме държи бедна, неука и никаква, но не може да ме остави без име!

Вещицата въздъхна, също като овцата — неловко и притеснено.

— Тая нощ — каза Драгънфлай. — При нашия извор, под хълма Ирия. Ако не го разбере, няма да го заболи. — Гласът й беше колкото придумващ, толкова и свиреп.

— Трябва да си получиш имения ден, както си му е редът, празника си, с танци, като всяко младо — каза вещицата. — Името се дава на съмване. И трябва да си има музика, празненство и всичко. Не може тъй. Да се промъкваш крадешката нощем и никой да не знае.

— Аз ще знам. Как разбираш какво име да кажеш, Роза? Водата ли ти го казва?

Вещицата поклати посивялата си глава.

— Не мога да ти кажа. — Но нейното „не мога“ не значеше „няма“. Драгънфлай зачака. — От силата е, както казах. Просто ей тъй, идва. — Роза спря да преде и погледна с едното око нагоре, към един облак на запад; другото гледаше малко по на север. — Заставате значи във водата, двете, ти и детето. Първо му прибираш детското име. Хората може да продължат да го използват ката ден, но то не е нейното име, нито пък е било нявга. Тъй че тя вече не е дете, а име още си няма. А ти — чакаш. Там, във водата. И си отваряш ума, ей тъй. Както кога отвориш вратите на къщата си, да влезне вятър. И ти иде. Езикът ти го изрича името. Дъхът ти го прави. Ей това даваш на детето — дъха, името. Не можеш го измисли. Оставяш го то да дойде при тебе. Трябва да дойде през тебе и през водата до оная, на която принадлежи. Ей туй е силата, така става. Това е. Не го правиш ти. Ама трябва да знаеш как да го оставиш да стане. Това е целият майсторлък.