Кехлибареният далекоглед

Тълпата зашумя одобрително. Всички гледаха Мери и тя отново се почувства като ученичка в ново училище, където й се възлагат големи надежди. Беше и донякъде поласкана — мисълта, че я възприемат като птица, стремителна и неуморна, беше нова и приятна, защото тя открай време се мислеше за бавна и мудна. Но в същото време й хрумна, че може би правят ужасна грешка, като разчитат на нея. Те нищо не разбираха — едва ли бе по силите й да осъществи тази тяхна отчаяна надежда.

Но трябваше да опита. Те чакаха.

— Сатамакс — изрече тя, — мулефи, вие ми гласувахте доверие и аз ще направя всичко по силите си. Вие сте добри, животът ви е разумен и красив, затова ще опитам всичко възможно, за да ви помогна. Сега, когато виждам зрафа, вече знам какво правя. Благодаря ви за доверието.

Всички закимаха и протегнаха хоботи да я погалят, докато слизаше от могилата. А тя трепереше при мисълта на какво се беше съгласила.

В този миг в света на Читагазе отец Гомес, свещеникът убиец, вървеше по неравна планинска пътечка между разкривени дънери на маслинови дръвчета. Късното следобедно слънце се промъкваше през сребристите листа, а въздухът се огласяше от цвърчене на щурци и жетварки.

Пред него сред лозите се виждаше малка ферма, чуваше се блеене на коза и ромон на поточе. Край къщата се въртеше възрастен мъж, улисан в някаква работа, а стара жена водеше козата да я дои.

Долу в селото беше научил, че жената, която търсеше, е минала по този път и е казала, че отива в планината. Може би тези старци я бяха видели. Дори да не научеше нищо ново, поне можеше да купи сирене и маслини и да пийне изворна вода. Отец Гомес беше свикнал да живее скромно, а и време имаше достатъчно.