Заклинателят

— О, такъв съм, вкусно залъче, такъв съм. Между другото, забеляза ли, че понякога говоря досущ като пародия на онзи лицемер, Клайв Стейпълс Луис?

Съществото избухна в дрезгав, задавен смях. Карас го изчака да млъкне.

— Да, много интересно. Но сега да си поговорим за фокуса с чекмеджето.

— Какво?

— Невероятен е. Питах се, дали можеш да го повториш.

— Като му дойде времето.

— Защо не сега?

— Ами нали трябва да ти оставим някакъв повод за съмнение! Да, колкото да осигурим крайния резултат. — Демоничната личност се изкиска злорадо. — Ах, какво новаторство — да атакувам чрез истината! Да, радостна изненада!

Карас го гледаше и ледените пръсти отново докоснаха тила му. Защо пак този страх, запита се той. Защо?

— Заради мен — изрече Ригън с грозна усмивка.

Карас се поколеба, после бързо прогони съмнението: В това състояние може да е способна на телепатия.

— Можеш ли да ми кажеш какво мисля в момента?

— Драги ми Карас, отегчително е да чета мислите ти.

— О, значи не можеш да четеш мисли. Това ли ми казваш?

Ригън извърна глава и разсеяно подръпна чаршафа.

— Приеми го както си искаш — глухо каза тя. — Както си искаш…

Настана тишина. Карас слушаше как скърца двигателят на касетофона, чуваше задавеното дишане на Ригън. Реши, че трябва да запише още от речта й в това състояние и се приведе напред, демонстрирайки интерес.

— Ти си безкрайно интересно създание — каза сърдечно той.

Ригън се ухили.

— Подиграваш ли ми се?

— Не, наистина! Бих искал да чуя повече за миналото ти. Така и не ми каза кой си.

— Глух ли си? Казах ти. Дявол съм.

— Да, знам, но какъв точно дявол? Как се казваш?

— Какво те вълнува името, Карас? Сериозно! Добре де, наричай ме Хауди, щом така ще ти е удобно.

— А, разбирам! Ти си капитан Хауди, приятелят на Ригън!

— Много близък приятел, Карас.

— Наистина ли? Тогава защо я измъчваш?

— Защото съм неин приятел. На прасенцето му харесва.

— Харесва? Не говориш логично, капитан Хауди. От къде на къде Ригън ще иска да я измъчваш?

— Питай нея!

— Ще й позволиш ли да отговори?

— Няма!

— Тогава какъв смисъл има да питам?

— Никакъв! — В очите на дявола заблестя диво злорадство.

— С кого разговарях по-рано? — попита Карас.

— Стига де, вече ме пита за това.

— Знам, но ти не отговори.

— Просто още един добър приятел на сладки прасенца.

— Може ли да говоря с него?

— Не. Той сега е зает с майка ти. Тя му смуче патката до космалаците, Карас. До корена! — Глух, басов смях. — Страхотен език. Меки устни.

Карас усети как в гърдите му се надига ярост и после смаяно осъзна, че гневът му е насочен не към Ригън, а към демона. Към демона! Той опита да се успокои, пое си дълбоко дъх, после стана, извади от джоба си изящно шишенце и махна запушалката.

Ригън го гледаше боязливо.

— Какво държиш? — избъбри дрезгаво тя.