Заклинателят

Отначало чу само съскането на лентата. Тихо скърцане на двигателя. Изведнъж тропот, движение. Шумове. „Ало?“ Писък на претоварен микрофон. Крис Макнийл тихо шепне: „Не толкова близо до микрофона, скъпа. Отдръпни се“ „Така ли?“ „Не, още.“ „Така?“ „Да, така е добре. Хайде, кажи нещо.“ Кискане. Микрофонът се удря в масата. После бодрият глас на Ригън Макнийл:

„Здравей, татко! Аз съм. Мммм…“. Пак кискане и шепот настрани: „Мамо, не знам какво да кажа!“ „Ами, кажи му как си, скъпа. Кажи му какво правиш.“ Отново смях „Ммм… Татко… Ами, виж сега… Дано да ме, чуваш добре и… ммм… чакай да си помисля. Ммм, ами първо ние… Не, чакай! Значи, първо, сега живеем във Вашингтон, татко, знаеш ли? Тук живее и президентът, а пък къщата… Знаеш ли, татко, тя е толкова… Уффф! Не, чакай; по-добре да започна отначало. Ето. Виж сега, татко, тук…“

Карас чу всичко останало съвсем глухо, сякаш от много далече, през бученето на кръвта в ушите му, а дълбоко в него се надигаше все по-мощна догадка:

Съществото, което видях в онази стая, не е Ригън!

Карас се върна в общежитието, усамоти се в параклиса и отслужи литургия преди сутрешния наплив. Докато повдигаше причастието, пръстите му трепереха от надежда, в която не смееше дори да повярва, и все пак се бореше за нея с всяка частица от волята си.

— Защото това… е… Моето тяло… — прошепна с благоговение той.

Не, това е хляб! Просто хляб!

Не смееше да обикне отново и да загуби. Загубата бе прекалено тежка, болката прекалено остра. Причината за скептицизма и съмненията му, за опитите да елиминира всички естествени причини при обсебването на Ригън, бе пламенният копнеж да повярва. Той наведе глава, сложи осветеното причастие в устата си и знаеше, че след миг то ще заседне на гърлото му. Заедно с вярата.

След литургията той пропусна закуската, нахвърля някои записки и отиде в медицинския факултет, където криво-ляво избута лекцията.

— … и като вземем предвид симптомите на маниакалнодепресивното състояние, стигаме до извода…

Здравей, татко! Аз съм… аз съм…

Но кой е „аз“?

Карас пусна студентите по-рано и се върна в стаята си, където веднага седна и прегледа позицията на църквата относно паранормалните признаци на обсебването. Дали не ме избива на педантизъм, запита се той. Спря се на най-важното: „телепатия… естествено явление… дори телекинезата, придвижване на предмети от разстояние… нашите предци… науката… днес трябва да бъдем по-внимателни, въпреки привидните доказателства за подобни явления…“ Оттук нататък Карас започна да чете по-бавно: „трябва внимателно да анализираме всички разговори с пациента, защото ако те съдържат същата система от асоциации и логично-граматически структури, както и в нормално състояние, обсебването е под съмнение.“