Грешникът
- Автор: Герритсен Тесс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Грешникът». Краткое содержание книги:
— Искаш да кажеш, че не е искал да я докосне.
— Предполагам, че е бил с ръкавици, защото не е оставил отпечатъци от пръсти.
— Въпреки това се е отъркал в дрехите й, излагайки се на опасност от заразяване.
— Ти мислиш за тази болест така, както са мислили нашите предци. Че едно докосване на прокажен ще те превърне в чудовище. Но болестта не е толкова заразна, колкото ти се струва.
— Но все пак е възможно да я хванеш. Възможно е да се заразиш.
— Да.
— И преди да разбереш какво става, носът и пръстите ти окапват.
— Тя е лечима. Има антибиотици.
— Не ме интересува дали е лечима — заяви Джейн, която се движеше бавно из кухнята. — Говорим за проказа все пак. Нещо, като че ли излязло от Библията.
Бутнаха люлеещата се врата, водеща към салона за хранене. Лъчът от фенерчето на Ризоли описа кръг, в чиято периферия се появиха струпани столове. Макар да не можеха да видят гризачите, чуваха едва доловимо шумолене. Мракът беше жив.
— Накъде? — попита тя.
Говореше шепнешком, сякаш се намираше във вражеска територия.
— Продължавай да се движиш. Отдясно, в края на помещението, има коридор.
Светлинките им играеха по пода. Последните следи от влаченето бяха заличени от миналия след откриването на трупа многоброен персонал от полицията. През нощта, когато бе дошла за първи път на мястото на престъплението, Мора бе вървяла рамо до рамо с детективите Кроу и Слийпър, но знаеше, че цяла армия от работещи в различните екипи за техническа и научна поддръжка, бе готова да ги последва със своите камери, прах за откриване на отпечатъци и компетентност в различни сфери на познанието. През онази нощ не бе изпитала страх.
Сега усети, че дишането й се е учестило. И че следва Ризоли плътно по петите, усещайки остро, че няма кой да й пази гърба. Почувства как косъмчетата на тила й настръхват, а вниманието й е фокусирано с многократно увеличена чувствителност към всеки звук, към всеки намек за движение зад нея.
Джейн спря, насочила светлината на фенерчето си надясно.
— Това ли е коридорът?
— Тоалетната е в края му.
Ризоли тръгна напред, светлината подскачаше ту по едната, ту по другата стена. Спря пред последната врата, сякаш вече бе наясно, че онова, което й предстоеше да види, щеше да е най-малкото смущаващо. Насочи светлината към помещението и се загледа безмълвно в кървавите петна по облицования с плочки под. Лъчът се плъзна за миг по стените, покрай тоалетната и порцелановите писоари и изцапаните с ръжда мивки. А после се върна, сякаш привлечен от магнетична сила към онази част от пода, където бе лежал трупът.
Мястото на смъртта има своя собствена мощ. Дълго след като отнесат тялото и измият кръвта, то задържа отпечатъка за случилото се там. Пази ехото от писъци, полепналия по него дъх на страха. И като черна дупка привлича към своя вихър изостреното внимание на живите, които не могат да извърнат глава, не могат да устоят на непреодолимото желание да хвърлят поглед към ада.
Джейн коленичи, за да огледа изцапаните с кръв плочки.
— Изстрелът е бил точен, право в сърцето — обади се Мора, след като коленичи до нея. — Тампонада на перикарда, довела до бързо спиране на сърцето. Затова по пода има толкова малко кръв. Сърцето е спряло да бие, кръвообращението също се е преустановило. Убиецът е извършил ампутациите вече на труп.
Двете замълчаха, вперили очи в кафявите петна. В тоалетната нямаше прозорци. Светещата вътре светлина нямаше как да се види от улицата. Извършителят не е трябвало да бърза — можел е спокойно да свърши касапската си работа. Не е трябвало да заглушава писъци, не е бил заплашен от разкриване. Можел и да реже, колкото време иска, кожата и костите, за да вземе желаните трофеи.
А след като бе приключил, бе оставил тялото на място, където царуваха паразити, където плъховете и хлебарките щяха да пируват, заличавайки това, което бе останало от плътта.
Мора се изправи, дишайки тежко. Макар в сградата да беше студено, дланите й се бяха изпотили в ръкавиците, а сърцето й думкаше в гърдите.
— Може ли да тръгваме вече? — попита тя.
— Чакай. Нека да огледам още малко.
— Тук няма какво повече да се види.
— Току-що дойдохме, докторке.
Д-р Айлс погледна към тъмния коридор и потръпна. Усети странно раздвижване на въздуха, леден дъх, от който косъмчетата на тила й настръхнаха. „Вратата — помисли внезапно тя. — Оставихме вратата към алеята отключена.“