Подземията на Чикаго
- Автор: Харви Майкъл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Подземията на Чикаго». Краткое содержание книги:
— Как успя?
— По-добре да не знаеш. — Моли измъкна някаква снимка от папката, която държеше в ръце. Лицето беше на мъж, около четирийсетгодишен, с тесен издължен нос, добре очертана брадичка, пъстри очи и тъмна коса, сред която белееше светъл кичур.
— Кой е? — попитах и отпих глътка кафе.
— Мъжът от твоята снимка.
— Сигурна ли си?
— Виж сам — отвърна Моли и доближи снимката до онази, която бяха направили хората на Вини Делука.
— Може и да е той — рекох.
— ДНК-то от угарката е негово. Казва се Питър Гилмор, бивш тюлен. В момента работи в частния сектор. Преди десетина години ЦРУ го използвало за някои секретни операции. На парче. Изпълняваш задачата и си получаваш парите.
Надникнах в папката. Имена, дати, операции.
— Друго? — попитах.
— Има опит в разпространението на химически и биологични оръжия. — Моли направи малка пауза.
— И? — подканих я аз.
— Работил е с Даниълсън. Преди малко повече от пет години.
Отново погледнах навън. Лицето ми се очерта на стъклото, прорязано от сивите студени вадички на дъжда.
— Добре ли си, Майкъл? — попита Моли и се примъкна малко по-близо до мен.
Очите ми се плъзнаха по линията на брадичката й и спряха на финия мъх на бузата й.
— Добре съм.
— Не изглеждаш особено изненадан.
— Всичко е наред. Родригес е получил балистичната експертиза. Куршумът в рамото ти е изстрелян от оръжието, което е било използвано и в мазето на Ли.
— Какво ни говори това?
— Може би се е целил в теб, а може би и в мен.
— Защо?
— Не знам.
— Значи това е нашият човек — потупа по фотографията Моли.
— По всичко личи, че е така. Сега ни остава да го открием.
Тя извади от джоба си лист хартия и го плъзна на плота.
— Какво е това?
— Имам приятел в ЦРУ, от когото получих този адрес. Твърди, че Гилмор го използва, когато е в града. Поне досега го е правил.
— А ти мислиш, че е там и в момента?
— Трудно ми е да твърдя подобно нещо.
Пуснах листа в джоба си.
— Ще проверя.
— Правя каквото мога, Майкъл.
— Знам — усмихнах се за пръв път аз и отпих още една глътка кафе.
Моли се размърда на стола си.
— Има ли още нещо? — попитах.
— Има, но искам да бъдеш прям с мен.
— Какво?
— Снощи Елън успя да се измъкне от лабораторията. В момента е извън карантинната зона и не ми вдига телефона.
— А ти искаш да знаеш дали сме се виждали?
Тя кимна.
— Пихме по едно, поговорихме си. После я качих в едно такси.
— Тя ни е нужна, Майкъл.
— Защо?
— Вече ти казах. Елън е един от най-големите умове на випуска ни.
— Не се подценявай.
— Не се подценявам. Завърших трета по успех в курса в Калифорнийския технически университет и в това отношение нямам никакви проблеми. Но все пак не съм Елън.
— Отиваше да прибере праха на сестра си. Това е всичко, което знам.
Моли не се хвана. Усетих как гневът й се надига в малкото пространство помежду ни. Нещата обещаваха да станат по-лоши.
— Сега аз имам един въпрос — рекох.
— Страхотно.
— Възможно ли е някой да е измъкнал „Тих тътен“ от лабораторията ви?
Очите й се заковаха в моите.
— Какво знаеш за „Тих тътен“?
— Елън ми разказа за него.
— Мамка му!
— Не отговори на въпроса ми.
— А какво ще кажеш, ако те пратя по дяволите?
— А ти какво ще кажеш, ако звънна на Рита Алварес и й подхвърля темата?
— Достатъчно! — отсече тя. В гласа й за пръв път се появи метална нотка. Чикагска стомана от най-чиста проба. Едва сега си дадох сметка кой движи нещата в „Лаборатории Си Ди Ей“ и накъде иска да ги насочи.
— Ако някой е успял да измъкне „Тих тътен“ от лабораторията, той отдавна щеше да се усети в Чикаго. Но това не се е случило.
— Елън ми обясни, че структурата на неговата ДНК е почти идентична с тази на патогена, предизвикал заразата.
— „Почти“ е ключовата дума. Съществуват десетки организми с близка генетична структура на тази, която наблюдаваме в Уест Сайд.
— Значи е съвпадение, така ли?
— Не е съвпадение. Просто различен клон от едно и също генетично дърво. Но в никакъв случай не е „Тих тътен“ или някое негово разклонение.