Под повърхността на звяра
- Автор: Лей Лора
- Серия: Breeds #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Под повърхността на звяра». Краткое содержание книги:
Рони Андрюс е влюбена в Тайбър от единадесетгодишна. Когато той я изоставя, на нея не й остава нищо друго, освен да продължи живота си сама. Но след една съдбоносна целувка, Рони вече не може да живее далеч от него.
Какво би направил един мъж, ако пусне телевизора и види, че единствената жена, когато някога е означавала нещо за него, е преследвана от гладни за сензации репортери заради него?
Тайбър Уилямс е един от петимата, наричащи себе си Породи. Винаги е знаел, че Вероника е специална. Дълги години се е борил с животното в себе си и чувствата си към нея, за да може тя да има живота, който заслужава. Но белегът на шията й променя всичко. Тя му принадлежи по законите на природата и никой, нито продажният й баща, нито Съвета по генетика, не могат да попречат на съдбата…
Глава тридесет и втора
— Искам да накараш Реджиналд да си тръгне веднага — обърна се Рони към Тайбър, когато влязоха в закътаната градина от външната страна на кухнята.
Това беше единственото открито място, където Тайбър и останалите позволяваха на жените да излизат, когато в къщата станеше прекалено задушно. Беше един голям двор, но се простираше нагоре, от стена до стена, където дебели дървени греди придържаха множество лозя. Дори в горещината на деня, това беше едно хладно бягство от напрежението, което бавно изпълваше къщата.
Рони се придвижи по-навътре в малката изкуствена пещера, докосвайки гъстите надвиснали храсти и нискорастящите дървета, които бяха поставени около централния фонтан. Най-различни цъфтящи храсти изпълваха въздуха с опияняващия аромат на цветовете си. Фонтанът пръскаше игриво, изпълваше пространството с влага и създаваше атмосфера на чувственост и отмора. Атмосфера, с която Рони се бореше отчаяно, докато се опитваше да убеди Тайбър, да отпратят баща й от имението.
Тя сложи длан на корема си, в опит да успокои нервите, разтърсващи стомаха й. Силната възбуда, от която бе страдала през последните няколко дни постепенно се притъпяваше. Беше бременна и ужасена. И бе по-изплашена, отколкото някога през живота си.
— Рони, остави ни да си вършим работата — каза й Тайбър меко, когато тя се обърна към него. Гледаше я с топлина и загриженост, пред които тя още не можеше да се изправи.
— И каква точно е работата ви? — попита го горчиво. — Да стоите тук и да чакате някой да ви убие? Да чакате Реджиналд да направи това, за което е дошъл?
— Моята работа е да предотвратя всички заплахи насочени към това имение — гласът му се бе снижил, но Рони чу грубото тътнене, отекващо в гърдите му. — Мислиш ли, че не мога да те защитя?
Рони извъртя разочаровано очи.
— Това няма нищо общо с вярата ми в теб, а с това, че знам на какво е способен Реджиналд — ръката й разсече въздуха помежду им и Рони едва не опря носа си в неговия.
Тя почувства как страхът се надига в нея, усещаше болезнено, отвратително напрежение в стомаха си, което я предупреждаваше, че Реджиналд е по-озлобен от всякога. Беше стаено в погледа му, в хитрото подмятане, когато го измъкнаха от къщата миналата вечер. Той беше затънал до шия в неприятности и беше решен да забърка и нея в това.
— Забравяш, че го познавам толкова добре, колкото и ти, Рони — напомни й Тайбър внимателно. — Знам на какво е способен.
Ненавиждаше сдържания тон на гласа му. Сякаш подбираше всяка дума, всеки ход с нея. Сякаш й даваше само части от себе си, които искаше тя да види.
— Защо му даваш шанс, Тайбър? — искаше й се да изкрещи, но задържа гласа си до предпазливо съскане, като продължи да се движи по-навътре в двора. — Защо? Рискът е прекалено голям.
— Какво може да направи той? — попита я Тайбър логично. Рони мразеше логиката. Мразеше неговата логика. Така спокойна и самоуверена. — Трябва да разберем кой го е наел и какво иска. Ако го отпратим, може да не разберем, докато не стане твърде късно да предотвратим заплахата. Не можем да рискуваме, Рони.
— Вместо това рискуваш живота си — тя поклати глава, напъха треперещите си ръце в джобовете на дънките си и седна на една от широките каменни пейки в най-отдалечения край на двора.
— Моят живот е изложен на риск всеки ден, бейби — мъжът въздъхна тежко, седна до нея и я придърпа в прегръдките си. — Мислиш, че не знам за какво се тревожиш толкова силно? Че не знам, че носиш детето ми, Рони? Че не бих могъл да почувствам промяната в тялото ти, когато това се е случило?
Рони замръзна в ръцете му.
— Не можеш да бъдеш сигурен в това.
— Когато Меринъс забременя, периодът й на разгонване приключи. Отчаяната нужда не те докарва до лудост вече, Рони. Утихва — Тайбър се сгуши в шията й, топлият му дъх облъхна кожата й с такова удоволствие, че тя потръпна.
— Това не означава нищо — тя се опита да отхвърли думите му, да запази ума си от мъглата на желанието, когато друга, по-силна възбуда започна да я изпълва. — Само защото Меринъс е бременна не означава, че и аз съм.
Естественото желание беше нещо, което тя си мислеше, че никога няма да почувства отново.
Нещо, без което можеше да мине. Би могла да отблъсне Тайбър много по-лесно, ако не я подлудяваше от желание да го чука само с усещането на дъха му по шията си.