Друговремец

Беше останал Джейми. Седеше прегърбен на един камък на метър-два от мен, подпрял лакти на коленете си, отпуснал брадичка в дланите си. Беше обърнат почти с гръб към мен. Тръгнах назад, защото не исках да му се натрапвам, но той ненадейно заговори:

– Знам, че си там. Излез, ако искаш.

По тона му прецених, че изобщо не го е грижа дали ще го сторя. Изправих се и понечих да се приближа, когато осъзнах, че съм по нощница. Той имаше достатъчно проблеми и без да му се налага да се черви заради мен, затова се увих в одеялото.

Седнах до него и се облегнах на една скала, гледайки го малко плахо. Той ми кимна разсеяно и вглъбен в недотам приятни мисли, ако се съдеше по намръщеното му лице. Потропваше неспокойно с крак по камъка, на който седеше, сплиташе и кършеше пръсти.

Пукащите му кокалчета ми напомниха за капитан Менсън. Офицерът начело на доставките в полевата болница търпеше недостига на материали, закъсненията и непрестанните идиотизми на армейската бюрокрация като стрели на разярената съдба, насочени лично към него. Макар да бе въздържан и любезен мъж, когато безсилието му станеше твърде голямо, влизаше за кратко в личния си офис и удряше стената с всичка сила. Посетителите в чакалнята гледаха удивени как крехката стена трепери. Няколко мига по-късно капитан Менсън се появяваше оттам с насинени кокалчета, но отново спокоен, и се заемаше с новата криза. Когато го прехвърлиха в друго поделение, стената зад вратата му бе цялата в дупки.

Докато гледах как младежът до мен се опитва да си откъсне пръс­тите, си спомних за капитана, изправен срещу нерешим проблем.

– Трябва да удариш нещо – казах.

– А? – Той вдигна поглед изненадан, сякаш забравил, че съм там.

– Удари нещо – посъветвах го. – Ще се почувстваш по-добре.

Той понечи да каже нещо, но вместо това се изправи, упъти се решително към едно дебело черешово дърво и го удари силно. Явно му се стори добра идея, защото го удари още няколко пъти и върху главата му се изсипа дъжд бледорозови цветчета.

Върна се след малко, като смучеше ожулените си кокалчета.

– Благодаря – рече с крива усмивка. – Може би все пак ще мога да спя тази вечер.

– Нарани ли се? – Станах, за да огледам ръката му, но той поклати глава, като леко потъркваше едната си ръка.

– Не, нищо ми няма.

Последваха няколко мига неловко мълчание. Не исках да споменавам дочутия разговор, нито пък случилото се по-рано. Накрая наруших мълчанието:

– Не знаех, че си левичар.

– Левичар? А, „левак“ – да, от малък. Възпитателят ми връзваше лявата ръка зад гърба и ме караше да пиша с другата.

– Можеш ли?

Той кимна и отново засмука ранения си юмрук.

– Да. Но ме боли главата, като го правя.