Диамантите са завинаги
- Автор: Салливан Джули Кортни
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-430-7
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Диамантите са завинаги». Краткое содержание книги:
Както на онези, които търсят близостта и приятелството на брака…
А също и на онези, които нямат никакво намерение да съсипват връзката си със сватба!
Ивлин е щастливо омъжена от четирийсет години, а Делфин е опознала и двете страни на любовта — екстаза на прелъстяването и горчивината от разбитата връзка. Джеймс — парамедик, който се скъсва от работа, за да изхранва семейството си, знае, че родителите на съпругата му биха предпочели преуспял зет. А пък Кейт и партньорът й Дан, макар никога да не са изричали брачни клетви, се радват на близост, доверие и много обич.
Животът на тези двойки се разгръща по необичаен и изненадващ начин. На този фон протича историята на Франсес Зерети, която започва кариерата си на автор на рекламни текстове в края на 40-те. Тя е създател на крилатата фраза „Диамантите са завинаги“, която променя отношението на хората към тези скъпоценни камъни и утвърждава традицията на диамантените годежни пръстени.
На Абигейл (сестрата на майка й) и Денис им бе необходимо доста повече време да приемат истината. Джеф беше играл бейзбол в гимназията. Беше завел кралицата на випуска на абитуриентския бал. Просто не можеха да разберат как момчето американска мечта може да се окаже нещо съвсем различно.
— Не съм предубедена, просто се тревожа, че това ще направи живота му много по-труден — рече Абигейл. Майката на Кейт беше казала почти същото, когато дъщеря й излезе на две срещи с чернокож, докато беше в университета.
Джеф дълго отказваше да ги запознае с партньорите, с които излизаше. После се появи Тоби. Сега Денис звънеше на Тоби, за да обсъждат спортни събития, а Абигейл наричаше и двамата свои синове. Кейт беше удивена, че човешкото сърце може да се отвори по този начин, че толерантността и дори любовта могат да избуят навсякъде.
Родителите на Тоби бяха евангелисти. Той не им беше казал, че е гей. Бяха виждали Джеф много пъти, но го наричаха „съквартиранта на Тоби“.
— Просто не разбирам защо са решили, че мъж на ръководна длъжност на четирийсет и две ще живее със съквартирант, но хората вярват в онова, което искат — отбеляза веднъж Джефри.
Новината за сватбата ги шокира. Кейт мислеше, че вече са разбрали, че синът им е гей. Може би имаше разлика между това да знаеш нещо и да го признаеш. Майката на Тоби плака. Баща му отказа да дойде от Алабама за сватбата, затова тя щеше да е сама.
— Гей или не, сватбата е за всички останали, не само за двамата, които се женят — подчерта сега Джеф.
— Да не би някой да го е оставил на таблото за бележки? — пошегува се Кейт, макар да знаеше, че е прав. На сватбата на Мей родителите й бяха седнали един до друг на първата пейка в църквата, сякаш това свято събитие за кратко поне елиминираше взаимната им омраза и изпълнения с горчивина развод. Гледката беше повече от странна. Тя се запита как ли се чувства мащехата й.
— Къде са пръстените? — попита Джеф. — Нямам търпение да ги видя.
— Да не би да искаше да ви ги донеса?
Не беше добра лъжкиня. Имаше чувството, че чува как сърцето й ускорява ритъма си.
— Мислех, че искаш да ги донеса направо във „Феърмаунт“ довечера.
За нейна огромна изненада Джеф сви рамене.
— Добре.
— Искаш ли кафе? — предложи Тоби.
— Не, благодаря, ще ви оставя — рече тя. — Дойдох да видя един господин във връзка с една рокля.
Тоби скочи.
— Ще я донеса. Вие си поприказвайте. Заповядай, седни.
Кейт седна.
— Кажи как са пръстените — помоли Джеф.
— Хубави са.
— Не са ли прекалено натруфени?
— Не.
— Добре. Аз малко се поувлякох. Знам, че не е за вярване.
— Колко струват? Питам само от любопитство. Извинявай, ако въпросът е неуместен.
— И още как — отвърна той. — Четиринайсет хиляди.
— Четиринайсет хиляди долара за два пръстена? — сопна се тя. Не можа да се сдържи.
— Не — отвърна Джеф и отпи кафе. — Четиринайсет хиляди всеки. Камъните са по един карат. Изработката е ръчна.
Кейт имаше чувството, че ще повърне. Как бе могъл да я въвлече в това, след като знаеше, че е напълно неподходяща за целта?
— Красив ден за сватба — отбеляза тя.
— Да, слава богу. Според прогнозата ни очакват осемнайсет градуса и никакви валежи.
— Браво. Притесняваш ли се?
Той се усмихна.
— Както добре ти е известно, от месеци се правя на булка. Когато разбрах, че можем да разчитаме на любимия ни фотограф, имах чувството, че съм се надрусал с екстази.
— Спомням си.
— Понякога обаче се замислям за разходите, колко бързо ще мине и замине всичко и настроението ми се стопява. Днес съм просто развълнуван. Май това е недостатъкът, когато се жениш по-късничко. На самия ден си почти спокоен.
— Говориш така, сякаш си на шейсет.
— Просто чакаме отдавна, това е — обясни той. — Радвам се, че ще го направим в нашия щат. Ако се бяхме оженили в друг щат, а не в Ню Йорк, щях да се чувствам странно.
Преди десет месеца губернатор Куомо най-сетне бе легализирал еднополовите бракове в Ню Йорк. Щом чуха новината, Тоби и Джеф предложиха един на друг брак, както бяха на канапето у дома. Месец по-късно, на двайсет и четвърти юли, браковете започнаха. Чиновници из целия щат започнаха да продават лицензи, въпреки че беше неделя. В „Бъроу Хол“ поднасяха безплатна торта и шампанско. Когато излезеше новобрачна двойка от кметството в центъра, огромна тълпа започваше да аплодира, да пуска сапунени мехурчета и да хвърля конфети.