Петият етаж

45

Седях в „Били Козела“. По-точно във ВИП сектора, в който имаше две дървени маси и няколко стола около тях. Персоналът се беше погрижил да ни отдели от простолюдието посредством нещо, което приличаше на зелена завеса за баня. Насреща ми седеше Фред Джейкъбс. Минаваше единайсет сутринта и той се бореше с втория си „Рогат козел“. Аз глътнах четири аспирина и отпих глътка кафе, което имаше вкус на отпадните води, вливащи се в река Чикаго. През нощта почти не бях мигнал. Започнах с федералните ченгета, а после дойде ред на Родригес. Накрая проведох среща със съдийката, която беше подписала заповедите за обиск и задържане на Лорънс Рандолф. Известна още с името Рейчъл Суенсън.

ФБР и Родригес проявиха разбиране. Рейчъл предложи няколко нюанса на презрението. Без информацията в компютъра на Рандолф нямаше нищо, което да го свързва с убийството на Алън Брайънт. Естествено, аз все още разполагах с всичко, което беше записано на неговия харддиск. За съжаление прехвърлянето беше станало от неговия лаптоп, докато той кротко си седеше в „Старбъкс“. Изключително ефективна, но напълно незаконна операция.

— Кажи ми нещо за оня скинар Лестър — промърмори Джейкъбс, който изобщо не изглеждаше впечатлен от тънкостите на юридическата система. Той мислеше единствено за материала, който му предстоеше да напише.

— Снощи Родригес го прибра.

— Нека отгатна. Лестър никога не е чувал за човек на име Лорънс Рандолф.

— Точно така.

— И те го пуснаха да си ходи.

Поклатих глава и плъзнах длан по тридневната си брада.

— Федералните имаха заповед за обиск на дома му. Открили са две хиляди дози кокаин и един разглобен примус. Според Родригес го чакат от двайсет и пет до доживот. Ти получаваш ексклузивните права.

— От това няма да спечеля „Пулицър“, Кели.

— Нека видим какво ще каже петият етаж — промърморих аз и погледнах часовника си.

В следващия миг зелената завеса се плъзна встрани и в „сектора“ се появи Патрик Уилсън. На крачка зад него мярнах физиономията на главния прокурор на окръг Кук Джералд О’Лиъри. Двамата нервно се огледаха. Вероятно се питаха къде сме скрили микрофоните и камерите. Пръв проговори братовчедът на кмета.

— Радвам се да те видя, Фред — поздрави той. — Здравей, мистър Кели. Надявам се, че и двамата познавате Джералд О’Лиъри.

Човекът, който съсипа кариерата ми, подаде ръка и аз я поех. Джералд О’Лиъри изглеждаше добре на телевизионния екран, но това се дължеше главно на продуцентите, които си знаеха работата. Покриваха го с дебел слой грим, а после го снимаха от горен ракурс, подмладявайки го с десет години — главно защото съумяваха да скъсят ченето му поне с пет-шест сантиметра. На живо прокурорът не изглеждаше толкова добре. Лицето му беше зачервено, прорязано от синкави венички. Прекалено много пържоли и пиене. Не бих се обзаложил за скорошен масивен инфаркт, но със сигурност нямаше да се учудя на една такава новина.