Отпор [bg]

— Не мога да повярвам, че дори го предложи — рече той с глас, остър като парче стъкло.

— И аз не мога да повярвам… — Очите ни се срещнаха и аз си поех дълбоко дъх. — Но това е неговото условие.

Деймън понечи да отвърне, но замълча. После каза.

— Не ме интересува, дори да убива луксианци с едно щракване на пръсти. Няма да му позволя да се храни с теб.

— Но тогава няма да получим помощта му — внимателно казах, опитвайки се да го убедя. — Нито един арумианец няма да ни се притече на помощ.

— Не. Ме. Интересува.

— Напротив, интересува те. Знам, че те интересува. Залогът е твърде голям, за да не те интересува.

Той се изсмя в лицето ми.

— Би трябвало да ме познаваш по-добре.

— Точно защото те познавам, знам, че си ядосан…

— „Ядосан“ не е точната дума за чувствата, които изпитвам в момента — изстреля той в отговор.

— Добре. — Вдигнах ръце. — Но трябва да го склоним да ни помогне.

— Не и ако това означава, че ще трябва да изтърпиш този ужас. — Той заснова напред-назад. — Не мога да позволя да се храни с теб. Нищо на света не заслужава такава жертва. Ти нямаш представа…

— Знам какво е — напомних му аз и той трепна. За първи път го виждах толкова стреснат. — Когато ме заловиха в Маунт Уедър. Не е приятно, ще боли, но…

— Не! — изкрещя той и сви длани в юмруци. Изруга, прокара пръсти през косата си и се втренчи в мен. — Самата мисъл, че си го преживяла, а аз не съм те защитил, ме убива.

— Деймън…

— Няма да го допусна втори път. За нищо на света, дори не опитвай да ме убеждаваш.

— Тогава какво ще правим? Просто ще махнем с ръка?

— Планът ми харесва.

Изгледах го с недоумение.

— Какво толкова? Ще отидем да живеем в пещера — рече той и пак почна да обикаля. — Виж, аз съм егоист. Знаеш го. Не искам да се подлагаш на това изпитание, предпочитам да се откажем и да се махнем оттук.

— Но как ще живеем тогава?

— Не търси логика в разговора.

Обхвана ме раздразнение, застанах пред него и обхванах лицето му с длани.

— Деймън, ако не ги склоним да ни помогнат, за нас няма да има живот.

— Ще се справим. Знам, че можем.

— Деймън…

Той се отдръпна.

— Не мога дори да повярвам, че водим този разговор.

— Знам, че си разстроен.

— Нима? По-скоро обратното.

Присвих очи и скръстих ръце.

— Хайде, аз също не го искам. Мисълта, че отново ще изживея онова усещане… ме ужасява, повдига ми се, но щом настояват, трябва да го направя. Трябва да приемем.

— Не, не трябва — сопна се той.