Отпор [bg]

Обърнах се и поех дълбоко дъх, а очите ми едва не изхвръкнаха от орбитите. Насреща се издигаше огромен дървен подиум, който гледаше към залата за празненства. Няколко стъпала водеха към него и бяха толкова стръмни, че сигурно щях да си строша врата на слизане по тях.

На подиума седеше мъж. По всичко личеше, че има телосложение на великан. Арумианецът беше огромен, с широки рамене и дебели бедра. Седеше лениво отпуснат, като че едва се удържаше да не задреме, но будните му бледосини очи гледаха остро и проницателно.

Беше… беше нереално красив. Чертите на лицето му бяха като изсечени от мрамор, устните му — пълни и изразителни, носът — прав, а скулите — високи. Косата му беше изрусена до бяло, но веждите се чернееха. И по необясним начин тази чудата комбинация произвеждаше нужния ефект. Той се бе втренчил в нас, а в дясната си ръка държеше стъклен бокал, пълен с кехлибарена течност.

Значи това беше Великият вожд, както го бе нарекъл Люк. Бях впечатлена колкото и да не исках.

Хънтър пристъпи напред. Огледах трона, на който седеше Лото. Беше направен от…

О, боже, бягай колкото краката ти държат и хич не поглеждай назад — това истински кости ли бяха? Бяха странни, но със сигурност не бяха човешки. По-тънки и някак огънати и излъчваха слабо синьо сияние.

Леле.

Това бяха кости на луксианци.

Лоша работа, много лоша работа.

— Знаеш какво става горе — подхвана Хънтър, но за миг замълча. — Луксианците…

— Знам — прекъсна го Лото и сръбна от напитката си, макар да очаквах, че ще я изгълта на един дъх. — Луксианците са пристигнали. Убили са малко хора, за които пет пари не давам. Но това изобщо не обяснява защо си довел тези тук.

Хънтър понечи да отговори.

— Освен ако си ни донесъл вечеря. — Лото се усмихна и белите му, странно заострени зъби лъснаха. — Ако е така, благодаря ти от сърце.

— Не ни е довел за вечеря — рече Деймън с глас, студен като залата, и аз трепнах. — Не сме и десертът. Дойдохме тук, за да поискаме помощ за битка срещу луксианците.

Уха. Погледнах Деймън с известна гордост, задето говореше без сарказъм.

Но Лото май се задави с напитката.

— Помощ?

Край нас се разнесе смях, който накара сърцето ми да забие лудо.

— Да. — Деймън вирна брадичка и се усмихна. — Помощ. Доста лесна дума. Мога да ти я разясня, ако искаш.

Опа, говоренето без сарказъм отиде по дяволите.

Бокалът се счупи в ръката на Лото.

Парченцата звъннаха на пода, а Деймън свъси вежди.

— Жалко за красивата чаша.

Сподавих смеха си, защото бях сигурна, че ако се разсмея, току-виж наистина решили да ни хапнат за закуска.

Възцари се дълго мълчание. Усетих как арумианците се надигнаха от столовете си и ни обградиха. Хладни тръпки пропълзяха по гърба ми и отново помислих, че се задушавам.