Гибелта на царете [bg]

Елена седна на леглото и задържа ръката му, унесена в собствените си сънища, докато небето ставаше все по-светло и дворецът започна да се разбужда. В двора далече под тях някой изпусна нещо тежко и глинено, което се разби насред силни ругатни и само след миг тя чу как синът й скача от леглото си в съседната стая. Последва дълга тишина и Елена се зачуди с какво ли се занимава момчето. После чу изплашени викове в далечината и Алипий дотича от стаята си, облечен само в нощната си премяна, с разрошена коса. Лицето му изразяваше възбуда.

— Тате, тате, кораби! Много кораби!

— Тихо! Тате спи.

Елена пусна ръката на Парис и прегърна момчето.

То обаче се отскубна от нея.

— Ела, трябва да видиш! Много кораби!

После русокосата Филея също изшляпа в стаята, стиснала парцалена кукла, направена от син плат.

— Коуаби! — извика тя.

Парис се събуди и се огледа сънено.

— Какво има?

— Нищо, скъпи. Видели са някакви зимни кораби. Няма нищо.

Ала в далечината се чуха викове и студеното дрънчене на метал и сърцето й внезапно бе обхванато от страх.

Парис стана и отиде до балкона. Щом погледна наляво, той ахна и Елена видя, че започва да трепери. Тя дотича до него. Далече долу бе Заливът на Херкулес, обикновено яркосин на утринната светлина. Сега не само той, но и широкото море отвъд него, бе изпълнено с кораби, докъдето й стигаше погледът. Десетки вече бяха изтеглени на песъчливия плаж, а още стотици идваха от изток през мъглата.

Плажът бе изпълнен с въоръжени мъже, а една голяма група се катереше към двореца. Светлината на слънцето се отразяваше в шлемовете и копията им. Елена виждаше, че вече са преодолели защитното укрепление долу.

Тя се наведе през стената на балкона. Точно под тях се намираше главният двор на двореца. Войници и слуги тичаха да защитят портите. Чу се силният трясък на таран, удрящ се в дърво.

— Хиляди са — прошепна тя ужасено. — Децата…

Погледна към Парис и видя отчаяние на лицето му и намек за лудост в очите.

— Трябва да вървя — извика той и се запрепъва към преддверието, за да вземе двата меча, окачени на стената.

Елена го хвана.

— Ти не си войн — умолително каза тя. — Ще те убият.

— Ще ме убият, независимо дали съм войн или не — отвърна Парис.

— Можем да избягаме заедно. — Елена постави длани на лицето му. — Ако стигнем до северната тераса бързо, можем да слезем оттам и да тръгнем към Скамандър преди да са обградили двореца.

— Бягство? Да, ти трябва да избягаш!

Той я избута назад и изтича навън от стаята. Тя го чу да се спуска по стълбите.

Елена остана неподвижна за миг — умът й бе замаян и бавен, неспособен да възприеме ужасната съдба, която ги бе застигнала само за миг. После вдигна Филея на ръце, сграбчи китката на Алипий и се втурна надолу по стълбите след съпруга си. Северната тераса бе единствената й надежда. Тя беше далече от главните порти, откъдето се опитваше да нахлуе врагът. Гледаше към Троя и под нея земята се спускаше стръмно надолу към равнината на Скамандър. Можеше да спусне децата от там и да ги скрие или дори да достигне безопасността на града.