Смрък [bg]

— Не зная, но ще ида да попитам Студените надигащи се кости. Той е главният тук. Той ще знае.

Това подсети Ваймс. Доста смутен, той зарови в джоба си и измъкна едно много, много внимателно увито пакетче. Подаде го на госпожица О’Майна с умолителен поглед.

— Мисля, че това е принадлежало на покойната — смънка той. — Пръстенче от камък с малко синьо мънисто. Можете ли да се погрижите да стигне до някого тук, на когото е свидно? — Единственото, което е имала, е било каменно пръстенче, каза си той, и дори това са й отнели.

Има моменти, в които на света не му трябват полицаи, защото това, което наистина му трябва, е някой, който знае какво върши, да го срине целия и да започне всичко отначало, така че този път да стане както трябва…

Но преди отчаянието да го погълне изцяло, госпожица О’Майна се върна, и то въодушевена.

— Колко удачно зададохте този въпрос, командире! Една от съдинките е липсвала! Ънгювата котка!

Ваймс демонстрира абсолютно безучастна невнятност, както е присъщо за всеки, роден за ченге. Невежеството се излъчваше от него като с прожектор, но нямаше проблем, защото госпожица О’Майна беше готова да се превърне във фонтан от информация.

— Сигурна съм, че знаете каквото и всички останали, командире, а именно, че гоблините, бих казала по религиозни подбуди, наистина съхраняват определени телесни секрети в съдинки с вярата, че те трябва да се съединят с трупа им при изгарянето. Това задължение се нарича ънгюване. Всички гоблини трябва по традиция, която много строго се тачи, да поддържат Ънгювата троица — триединството от сополи, изрезки от нокти и ушна кал. Липсващата съдинка в този случай е ънгювата котка, в която се държат изрезки от нокти. Не се подвеждайте от думата „котка". Котешките видове не се намесват в картинката… просто на света има толкова много срички…

— И едва сега разбрахте, че липсва, така ли, госпожице О’Майна?

— Е, за пръв път идвам тук от вчера, а в момента не е лесно да се говори със семейството й, както може да си представите.

— Разбирам — каза Ваймс, макар че не разбираше, не съвсем… при все че усещаше миниатюрно зрънце светлина да нараства в тъмнината на ума му. Той отново погледна към малкия Сам, който изучаваше майстора на съдинката с всички признаци на криминологичен интерес. Това е момчето ми. Той продължи: — Търсили ли са съдинката?

— Навсякъде, командире, дори навън. А тя е доста мъничка. Видите ли, всеки гоблин си прави комплект съдини, които се пазят дълбоко в пещерата. Не зная къде, макар че за повечето други неща ми се доверяват. Само дето хората крадат съдинки. Затова повечето гоблини си правят други, сравнително малки съдинки за дневна употреба и за случаите, когато излизат от пещерата, а после скришом ги пресилват в по-големи съдини. — Тя се опита да се усмихне и добави: — Сигурна съм, че това ви се струва доста смахнато, командире, но правенето и пълненето на съдинките за тях само по себе си е религия.