Евърмор [bg]

Стомахът ми се сгърчва от гняв.

— Това не може да е Ина. Трябва да е Каро. Още по-сериозна причина да побързам.

За щастие, Илайъс страни от темата за колибата на Джоуб, когато градът остава зад нас и се отправяме към мястото на главния път, от което една обществена каруца за сено ще ни отведе в посоката на долината Блайт.

Докато пътуваме, потънали в мълчание, реалността на случилото се предишната вечер се загнездва в сърцето ми. Аз убих човек.

Нямаше друг избор — нашепва някакъв глас в ухото ми.

Главата ми се отпуска в ръцете. Вярно е, че Джоуб служеше на Каро. Но поглеждайки назад, тези обстоятелства не изглеждат важни. Той беше жив, а сега е мъртъв. Заради мен. Заради Алхимика.

С подобни мисли денят преминава в съкрушителна агония — прехвърляме се от кола на кола, докато дърветата стават по-гъсти, като навеждаме главите си надолу, когато минаваме през групи от стражи. Моментът на раздялата ми с Лиъм все още съумява да се промъква в мен изненадващо.

Най-накрая в късния следобед с Илайъс стигаме толкова далече, колкото е възможно с обществените каруци. След като слизаме, той посочва през дърветата сенчестото устие на някакъв пролом, а след това към картата, която притежава. На Лиъм е, осъзнавам с болка аз. Долината Блайт е на дъното му. Нещо в мен изтлява и като набързо угасена свещ и аз изстивам. Цялото това криене. Цялото това отчаяно пътуване… а сега ще се наложи най-накрая да се изправя лице в лице със собствената си смърт, с първата ми смърт.

Но ще намеря ли оръжието, което ще доведе до смъртта на Каро?

Оглеждам пейзажа наоколо, затаявам дъх и се опитвам да забавя ускореното биене на сърцето си. Някога плитка равнина, през която тече река, през последните хиляда години вятърът и водата са издълбали клисура, разделяща земята на сто метра надолу.

Виждам път, който минава покрай каньона, сега е празен, но съзирам следите, отпечатали се наскоро в калта от колелата на каруците. Не можем да останем тук дълго.

На дъното реката е като плоска зелена ивица. Водата е широка и в тази част се движи бавно. Не е толкова дълбоко, колкото си мислех първоначално, но стените на каньона са полегати и скалисти, а провиснали храсталаци и залинели дървета стърчат от тях под странни ъгли. Във въздуха няма нищо от смътната магия, която почувствах в тясната долчинка. Но въпреки това нещо ме привлича натам… кара ме да огледам внимателно стените на клисурата, търсейки път за слизане надолу.

— Сигурна ли си в това, Джулс? — пита Илайъс, надниквайки предпазливо. — Ако някой дойде, ще бъде трудно да се избяга.

— Да — казвам аз, макар че в мен се появява съмнение веднага щом поглеждам надолу към клисурата. Ала нямам друг избор, трябва да знам какво се крие долу, в миналото ми.